— Тази рокля не е ли прекалено затворена?
— Прекалено затворена ли? Вижда ми се прекалено отворена.
— Дейвид — притеснено извика тя, — ти ми каза, че деколтето не е чак толкова дълбоко.
Той се разсмя.
— Така е. Просто се пошегувах.
Между двете посещения — във фризьорския салон, където й бяха направили прическа и маникюр, и в санаториума при майка й — Марни почти неохотно бе влязла в един луксозен магазин за дрехи. Набързо бе намерила причини да отхвърли предложените й няколко официални рокли.
Вече бе започнала да се отчайва, когато попадна на тази. Корсажът й беше от електриковосин атлаз, плътно прилепнал към тялото и без презрамки. Надолу имаше къса, силно набрана черна атлазена пола.
— Миличка, ако не си тръгнеш оттук с тази рокля, направо ще се разплача — беше й казала собственичката на магазина.
— Не смятате ли, че е прекалено… прекалено луксозна за мен?
— Съвършена е! Наистина.
Когато жената отиде да обслужи друга клиентка, Марни дискретно погледна картончето с цената и едва не възкликна разочаровано. Като се огледа още веднъж замечтано в трикрилното огледало, Марни отиде в съблекалнята и започна да разкопчава ципа.
Продавачката се върна при нея.
— С чек или в брой?
— Нито едното, нито другото, опасявам се. Не мога да я взема.
— Миличка, защо? С нея сте направо зашеметяваща.
— Не мога да си я позволя. Дори не бих могла да ви дам предплата — отвърна Марни, подаде роклята на жената и намъкна всекидневната си дреха.
Продавачката измъкна една химикалка иззад ухото си, задраска цената върху картончето и написа нова.
— Ето, тази по-приемлива ли ви се вижда?
Марни погледна новата цифра.
— Това е на половин цена!
— За първи път някой се спира на тази рокля.
— Но аз не мога да позволя…
— Вижте какво, миличка, цялата партида имаше стопроцентово увеличение на цената. Дори при тази цена аз няма да остана без печалба. Освен това нямам много купувачки с вашите размери. Беше много глупаво от моя страна да купя такъв малък номер. Ще съм доволна, ако продам тази рокля на каквато и да е цена.
Ето така Марни бе купила роклята и сега я демонстрираше пред сина си, докато чакаше своя ескорт. Беше обзета от трескава възбуда като девойка в навечерието на абитуриентски бал.
— Просто ми се иска да бях по-налята ей тук — със съжаление рече тя и бързо описа една извита линия пред гърдите си.
— Мамо, за мъжете вече наистина няма чак такова значение дали едно момиче е с големи цици или не.
Марни срещна погледа му в огледалото.
— Хайде опитай се да ми повториш това със сериозна физиономия.
Той все още се хилеше глуповато, когато звънецът на входната врата иззвъня.
— Мамо, наистина изглеждаш страхотно! — извика Дейвид през рамо, изхвърча от стаята и затопурка по стълбите.
Марни бе спечелила възхищението на верния Дейвид, но какво ли щеше да си помисли за малката светица Ло, който бе свикнал да придружава далеч по-млади и по-заоблени жени?
Самият той изглеждаше великолепно. Беше по-сладък от любимия й десерт — шоколадова смърт. Носеше смокинг — военна кройка. Еполетите правеха раменете му да изглеждат още по-широки. Късото бяло сако подчертаваше тънката му талия. А да гледаш бедрата му, обути в черните панталони, беше толкова грешно, колкото и да помолиш за още малко бадеми, когато ядеш шоколадова смърт.
Ло леко подсвирна, когато я видя да слиза по стълбите.
— Нали изглежда страхотно? — попита Дейвид.
— Не е лошо — каза Ло с такъв провлачен и хриплив глас, че коленете й омекнаха, а оголените й гърди потръпнаха.
— Ще се върнем към — Кога ще се върнем, Ло?
— Не ни чакай, Дейвид — каза Ло и силно му намигна.
— Дори няма да оставя лампата над входната врата да свети — заяви Дейвид.
— Ще я оставиш светната! — строго му нареди Марни. — Както и другите външни лампи. И да заключиш вратите. Не отваряй на никого, ако не…
— Мамо! — възкликна той и врътна очи към тавана. — Аз вече не съм дете, нали знаеш.
— Знам. — Тя нежно стисна ръката му над лакътя. — Лека нощ.
— Лека нощ, Дейвид.
Ло и Марни излязоха през вратата и стъпиха на алеята.
— Ей, Ло?
— Да?
Той спря и се обърна. Дейвид му направи знак да се върне обратно. Двамата шепнешком си размениха няколко думи, след което Дейвид влезе в къщата и заключи входната врата, както му бяха наредили.
Ло се смееше, докато настаняваше Марни на ниската седалка на поршето.
— За какво ставаше дума? — попита тя, когато Ло седна зад кормилото.
— Мъжки разговор.
— Искам да знам.
— Не, не искаш — отвърна той, като се кискаше.