— Да имаш деца ли?
Той отново погледна Марни.
— Кръвните проби не са доказателство за това, че аз съм бащата на Дейвид. Но според тях това е възможно. — С още по-тих глас Ло добави: — Вярвам, че съм му баща.
— Това е несъмнено. Шарън беше девствена.
— Сигурна ли си?
Челото му се бе сбърчило от напрежение и желание да узнае истината.
— О, да. — Марни невесело се засмя. — Тя всичко ми доверяваше. Ако бе имала любовник преди теб, аз щях да го знам. Смяташе, че е страхотно първият й любовник да е по-възрастен и да има повече опит.
— Не си я спомням много добре — призна си той. — За мен тя е само един неясен образ от миналото. Хубаво тяло. Дълга руса коса. Лесна за сваляне. — Ло изучаваше лицето на Марни, по което играеха трепкащите светлини, отразени във водата. — За теб си спомням повече, отколкото за Шарън.
— Трудно ми е да ти повярвам, Ло.
— Това е истината. Ние с теб често разговаряхме, нали?
— Ти говореше. Аз те слушах.
Той поклати глава и кратко се изсмя.
— Предполагам, че съм се интересувал само от себе си.
— А аз бях изпълнена с благоговение. Бях едно мършаво хлапе, което се влачеше след вас. Вие двамата с Шарън винаги ме отпращахте, когато искахте да се забавлявате. Малката светица, нали си спомняш?
Усмивката бавно се появи на лицето му и дълго остана там. Очите му се насочиха към полуразголената й гръд, която леко се издуваше над деколтето.
— Малката светица на официална вечеря. В най-буквалния смисъл на думата.
Марни цялата пламна и кимна към осветената къща отсреща.
— Викат ни за вечеря. — Повдигна лявата си ръка и погледна часовника си. — Време е. Десет и половина! По-скоро е време за лягане.
Ло изви дланта си така, че я прилепи към нейната и вплете пръсти в пръстите й. Другата му ръка се плъзна около кръста й.
— Това може да се уреди.
Марни така рязко си пое дъх, че полуголите й гърди потръпнаха.
— Не се шегувай, Ло.
— Аз съм дяволски сериозен. Мъжете винаги си спомнят за момичетата, които са им убягнали, нали разбираш. Направо умирам от желание да разбера защо малката светица ми се вижда толкова привлекателна.
Когато Ло я държеше така в прегръдките си, тя не искаше да мисли за нищо друго освен за него. Но неспокойната й съвест не й позволяваше да се наслаждава на тези мигове. Мислеше си за кръвните проби и за тихо изреченото признание на Ло, че Дейвид е негов син.
— Ще кажеш ли на родителите си, че имат внук?
Усети как мускулите на ръцете му изведнъж се стегнаха. И макар че той продължаваше да се усмихва, усмивката му вече не изглеждаше така непринудена.
— Не знам.
— Ло, сега, след като знаеш, че Дейвид е твой син, какво смяташ да правиш?
Той се отдръпна от нея и й подаде ръка да стане.
— Права си, викат ни за вечеря. По-добре е да не ги караме да ни чакат.
Когато я въведе в къщата, Ло приближи устни до ухото й и прошепна:
— Трябва да ти се признае едно, Марни, че знаеш как да отблъснеш един силно възбуден мъж.
8.
На следващия ден в единайсет часа той позвъни на вратата й. Беше учудена да го види. Предишната вечер след разговора им навън Ло бе станал много напрегнат и предпазлив. След това я изпрати до дома й, каза й набързо лека нощ и я целуна небрежно, което подсказваше, че няма нищо против да се разделят. Ето защо това посещение я учуди толкова много.
— Заета ли си? — попита той през замрежената врата.
— Работя.
Марни миришеше на акрилна боя и приличаше на плашило. Изисканата й прическа не бе оцеляла през нощта. Обичайните къси къдрици небрежно обрамчваха фината й глава. Официалната й рокля бе сложена в специален калъф и закачена в гардероба. Носеше къси панталони и риза, която съвсем не изглеждаше изискана. Това бяха работните й дрехи, които отгоре на всичко бяха изпоцапани с боя. Освен това Марни бе боса.
— Може ли да вляза?
Тя се поколеба само за миг, а после свали райберчето на вратата и я отвори.
— Защо не си на работа? — попита го, когато тръгнаха по коридора към задната част на къщата.
Ло тежко се тръшна в едно от плетените кресла и свали слънчевите си очила.
— Бях там, но се оказа, че тренажорът ни има някаква дребна повреда. Само се въртяхме наоколо, разказвахме си мръсни вицове и чакахме техниците да открият какво точно е станало. Най-накрая ни съобщиха, че едва утре по някое време ще бъдат готови с поправката. Така че си взех малка почивка. Какво е това?
Посочи с очилата в ръка към картината, над която тя бе работила.
— Корицата за каталога на един бижутерски магазин. Харесва ли ти?
Марни я вдигна и я приближи към него, за да му позволи да я разгледа по-добре. На нея бе нарисуван един огромен цвят на лотос на черен фон. В средата на млечнобелите венчелистчета имаше кутийка с искрящи скъпоценни камъни.