— Необичайна е.
— Какъв дипломатичен отговор — сухо каза тя. — Доволна съм, че рекламната агенция вече одобри скицата ми, иначе щях да се притесня от думите ти. — Ло се усмихна вяло, сякаш въобще не я чуваше. — За какво си се замислил, Ло?
— За обяда.
— Какъв обяд?
— Позволи ми да те заведа на обяд — някак рязко каза той.
— Не! Изглеждам ужасно.
— Добре изглеждаш.
— Остави това. Няма да изляза в този вид.
— Добре, тогава ще обядваме тук. Какво имаш за ядене?
Преди Марни да успее да продума, той изчезна в кухнята. Когато и тя влезе вътре, Ло вече се бе навел до отворената врата на хладилника и изучаваше съдържанието му.
Марни прекоси стаята и грубо блъсна вратата на хладилника.
— Не си дошъл тук, за да ядеш.
Ло се подпря на хладилника и впери поглед в тавана.
— Права си.
— Тогава защо дойде?
— Непрекъснато си мисля за онова, което ти ме попита снощи. Какво се каня да правя с Дейвид.
Марни усети онова леко стягане около сърцето, което се появяваше винаги когато си помислеше за евентуалните действия на Ло, след като признаеше сина си.
Тихо, почти уплашено, тя попита:
— Вече решил ли си нещо?
— Не — отговори той и най-после си позволи да свали поглед от тавана. — Още не. Преди да направя нещо за бъдещето, ще трябва да наваксам пропуснатото в миналото.
Тя озадачено поклати глава.
— Не те разбирам.
— Харесва ми онова, което виждам. Както изглежда, той е невероятен хлапак. На какво повече може да се надява един баща? Бих искал да знам как е станал такъв. Господи, колко много съм пропуснал. За тези шестнайсет години, през които е живял, аз не знам абсолютно нищо, освен това, че не е могъл да има куче, защото баба му не понасяла кучета, и че е вземал уроци по плуване.
Изражението на лицето му бе тъжно и умолително.
— Разкажи ми за него, Марни. Искам колкото може повече информация.
Тя погледна към изоставената си работа, която я зовеше, но реши, че би могла да работи и през нощта, за да завърши всичко в определения срок.
— Ела с мен.
Заведе го във всекидневната, където държеше няколко албума, претъпкани със снимки на Дейвид.
Марни изпитваше смесени чувства. Макар че й беше трудно да си го признае, тя се възхищаваше от него заради проявения интерес към Дейвид. Би могъл да се вбеси, научавайки за съществуването на момчето. Дори след като бе установил, че е възможно да е негов баща, пак би могъл да го пренебрегне като някаква нещастна грешка на природата, както биха направили повечето мъже, които се срещаха с момичета на име Сюзет.
Но Ло Кинкейд явно беше мъж от по-висока класа. Той бе избран от Конгреса да преподава във Военноморската академия. Животът му бе изпълнен с постижения и награди.
Силният му характер я караше да го обича още повече, но го превръщаше и в неин враг. Като оставим настрана онези заплашителни анонимни писма, той не беше човек, който нехайно би обърнал гръб на вече порасналия си син. А Марни егоистично се бе надявала да постъпи точно така.
Докато Ло разкриеше плановете си за бъдещето, ако имаше такива, Марни трябваше слепешком да се ориентира в положението. Засега най-добрата политика беше да му съдейства.
Седна с кръстосани крака на пода и придърпа един голям албум на скута си. Ло се отпусна до нея. Марни отвори албума и приглади документа, залепен към първата страница.
— Официалните му отпечатъци, снети малко след раждането.
Очите на Ло блеснаха.
— Толкова ли са били мънички?
— Е, сега вече не са същите — с усмивка каза тя. — Тук изглеждат толкова сладки, но когато събирам мръсното му бельо, чорапите му не миришат особено приятно. Чудя се как едно време съм могла да целувам пръстите на краката му.
На следващата страница имаше снимка от деня, когато семейство Хибс беше взело Дейвид от родилния дом. Ло разгледа фотографията на Шарън, която държеше на ръце новородения си син.
— Тя май не му се радва особено.
— Това е веднага след раждането — милостиво отбеляза Марни. — Не се чувстваше много добре.
Ло побърза да я отреже:
— Всъщност не го е искала, нали?
— Ами тя…
— Марни!
— Не, не го искаше — призна му с дълбока въздишка.
— След като ти си провалила плановете й да направи аборт, защо не го е дала за осиновяване?
— Това беше второто й предложение, но родителите ми се противопоставиха.
— Защо?
— Струва ми се, че татко искаше да й бъде за урок, да я научи, че човек трябва сам да отговаря за постъпките си.