— Казах ти, че ние…
— Не им търси извинение — грубо рече той. — Погледни тези снимки. Ти и Дейвид в парка на пикник. Ти и Дейвид се возите на въртележка, пускате хвърчило, играете на „фризби“, ти и Дейвид в Дисниленд. Това ли е първият му велосипед?
— На Коледа сутринта, беше на пет годинки — отвърна тя с усмивка, вперила поглед в няколкото фотографии. На тях се виждаше малкият Дейвид — беше облечен с пижама, марка „Смърф“ и буташе лъскав велосипед през море от разпокъсана амбалажна хартия.
— Аз исках да спуснем допълнителните колела, но Дейвид настояваше да са вдигнати. Държеше да се научи да кара без тях.
Ло бързо пресметна нещо наум.
— Онази Коледа прекарах на Филипините. Бях в лошо настроение, защото не ме пуснаха в отпуск за Коледа. С няколко от моите приятели отидохме в най-близкия град и се натряскахме. Значи когато аз съм залитал под банановите дървета и съм търсел къде да повърна евтината водка, с която се бях налял, моят петгодишен син на другия край на света се е учил да кара велосипед, без да спуска допълнителните колела. — Той погали с пръсти една от снимките. — Упорито хлапе.
— Инат. И много нетърпелив — добави Марни. — Иска всичко да прави от раз и много се разстройва, ако това не стане. Но не отстъпва. Тогава още рано следобед вече можеше да кара велосипед.
— Така ли? Наистина? — попита Ло и гордо се усмихна.
Появи се и друга снимка на Дейвид, в едър план — зъбеше се, показвайки, че му липсват два предни зъба. А ето и един сериозен Дейвид — издокаран, сресан на път, с Библията под мишница.
— Денят, в който беше въведен в лоното на баптистката църква — обясни Марни на бащата на Дейвид.
— Ходил ли е в неделно училище?
— Все още ходи там. Той е председател на младежката група в нашата църква. — Марни обърна следващата страница. — Ето го с първия отбор, в който е играл. „Пиратите“.
— Като какъв играе обикновено?
— В нападението. Но бейзболът му допада най-малко от всички спортове. Казва, че не може да се разгърне физически.
— И на мен не ми допада.
— А това са всичките му училищни снимки в хронологичен ред. Когато разбрах, че ще ги снимат в училище, беше вече късно — рече строго тя и посочи една от снимките. — Беше забравил да ми даде бележката от учителката. Щях да го убия, задето позволи да го снимат с тази мърлява тениска.
— Хоп, една падна на пода. — Ло се наведе и вдигна снимката. — Сигурно е от страницата, посветена на баптизма. Дейвид е така издокаран. Но този човек е съдия, а не свещеник.
— Да, съдия е. Тук…
Ло я погледна изпитателно и тя млъкна изведнъж.
— Какво?
— Нищо.
— Как така? — Той притисна ръцете й върху страницата на отворения албум, за да не може да го разсейва. — Какво е това тук?
Тя не смееше да го погледне в очите.
— Тук съдът ми позволи да бъда негова попечителка.
В настъпилата тишина се чуваше само учестеното дишане на двамата. Най-накрая Ло се обади:
— Звучи ми така, сякаш това е било истински подвиг.
— Отне ми няколко години. Подадох молба веднага след смъртта на Шарън.
— Но ти си била само на осемнайсет години тогава, нали? — Марни кимна утвърдително. Той въздъхна дълбоко и тъжно промълви: — Ти си отгледала моя син нали? Почти сама. Вместо онази уличница сестра ти.
— Ло, недей!
— Аз не съм добър като теб, Марни. Тя си беше уличница, разбрах го от пръв поглед. Направих онова, което всеки мъж би направил с едно закръглено и хубаво младо момиче, което само му се предлага. Тя го искаше и си го получи. Но ти си платила за онова, което ние направихме.
— Не е така — възмутено извика тя. — Обичам Дейвид от деня, в който разбрах, че Шарън е бременна с него.
— Родителите ти са били така заети със собственото си нещастие или с това да се обвиняват за поведението на Шарън, че безропотно са ти прехвърлили грижите за Дейвид.
— Не го направиха съзнателно. Просто така се получи. И Дейвид никога не ми е бил в тежест. Аз исках да се грижа за него като майка.
— И го правеше от самото начало, нали?
— Вкъщи цареше бъркотия. Родителите ми бяха така настроени против Шарън, така…
— Кой ставаше през нощта да го наглежда?
— Аз — тихо отвърна Марни.
— Кой го преобличаше и му даваше мляко?
— Аз.
— Чудесно. Ти самата си била още дете.
— Той не знаеше това — тя се усмихваше весело, но в очите й блестяха сълзи. — Той не беше по-едър в ролята си на бебе, отколкото аз в ролята си на майка. Ние се понасяхме взаимно и заедно се учехме.
— Ти му пъхаше бебешките буламачи в устата.
— И ако нещо не му харесаше, той плюеше.
— Ти превързваше изранените му колене.
— Коленете му не бяха чак толкова зле, ама лактите му изглеждаха ужасно.