— Знам, че наближава рожденият ти ден. — Говореше бавно, но съвършено ясно. — Може би тази вещ ще ти влезе в работа.
— Да. Страхотен е — заяви Дейвид. Върху пластмасовия диск с големи усилия бе изписано името му. Той го подхвърли в дланта си. — Още веднъж ти благодаря.
— Когато започнеш да караш кола, ще внимаваш, нали? — разтревожено попита мисис Хибс. — Все си мисля за Шарън.
Марни успокоително постави ръка на рамото на майка си.
— Дейвид е много съвестен, мамо.
— Ще внимавам, бабо. Мама щеше да умре от страх, ако не внимавах. Знам какви са последиците от шофирането в пияно състояние.
Мисис Хибс сякаш му повярва. Тя се отпусна на стола, поставен до леглото й — беше донесен от къщи. Той придаваше някаква нотка на домашен уют в тази иначе съвсем болнична обстановка.
— Изморена ли си, мамо? — попита Марни.
Мисис Хибс винаги с удоволствие се срещаше с Дейвид, но дори неговото присъствие в малката стая я изморяваше. Неговата младежка енергия като че ли изсмукваше кислорода наоколо.
— Малко. Но не си отивайте още.
— Дейвид, ще ме почакаш ли навън, докато помогна на баба ти да се приготви за лягане? След това можеш да дойдеш да й кажеш довиждане:
— Много добре — бързо отвърна Дейвид.
Никога не отказваше да посети баба си, но Марни знаеше, че не му е приятно да идва в санаториума. Не можеше да се примири със старостта и нейните недъзи, мрачната реалност го натъжаваше.
През следващите петнайсет минути Марни приготви майка си за лягане. Пристигна една сестра и донесе лекарствата й за вечерта. След малко приспивателното подейства и мисис Хибс се унесе в сън.
Марни отвори чекмеджето на нощното шкафче до леглото на майка си, за да прибере някои тоалетни принадлежности. Тогава видя кутията с хартия за писма, химикалката и пощенските марки. Огледа ги удивено, питайки се с кого ли си кореспондира майка й. Тя не бе помолила Марни да й донесе тази хартия за писма. Нито пък бе поискала от нея да й помага при написването им.
После ужасяващото разкритие изведнъж блесна пред очите й.
Мисис Хибс тихо похъркваше, гърдите й равномерно се повдигаха. Но дори в съня лицето й не изглеждаше спокойно. Между веждите й се бе образувала една недоволна бръчица, ъгълчетата на устните й бяха извити надолу. Тази умираща жена беше много нещастна.
Марни отиде направо в стаята на сестрите.
— Извинете — обърна се тя към дежурната сестра, — бихте ли ми казали дали майка ми е изпращала някому писма напоследък?
Сестрата се усмихна.
— Толкова се гордеем с нея. Много й е трудно да пише, нали разбирате? Понякога й трябват няколко дни, за да съчини едно писмо, но напоследък изпраща по едно писмо всяка седмица. — После забеляза тревогата, изписана по лицето на Марни, и попита: — Да не би нещо да не е наред?
— Сигурно не сте забелязали до кого са адресирани тези писма, нали?
— Не. Съжалявам. Но всъщност това не беше моя работа.
— Разбира се. Благодаря ви.
Марни се обърна и замислено тръгна по коридора.
— Ей, мамо, къде си ходила? — попита Дейвид, когато на първия ъгъл тя едва не се сблъска с него. — Отидох да кажа лека нощ на баба, но тя — Какво има?
Марни неопределено поклати глава.
— Нищо. Аз хъм, нищо. Хайде да вървим.
Щом се прибра вкъщи, тя се опита да поработи върху корицата за каталога на бижутерския магазин, но не успя да се съсредоточи. В главата й се въртяха други мисли. Не беше съвсем сигурна, но й се виждаше много вероятно майка й да е изпратила онези писма на Ло. Колкото и да се страхуваше отново да застане лице в лице с него, Марни знаеше, че той веднага трябва да бъде уведомен за това. И то в разговор на четири очи.
Захвърли четката, затвори тубичките с боите, а после се качи на горния етаж, изми се и отиде в спалнята на Дейвид. Той се беше облегнал на таблата на леглото, в скута му имаше учебник по история, а на главата му се виждаха слушалките на уокмена. Когато Марни се появи на вратата, Дейвид ги свали.
— Ъхъ?
— Трябва да свърша една работа.
Той погледна към часовника, поставен до леглото му.
— Наближава десет.
— Знам. Няма да се бавя.
— Къде отиваш? До магазина ли? Може ли аз да отида? Ще взема колата.
— Не, не отивам до магазина.
— Тогава къде отиваш? Какво се е случило, мамо? Да не е станало нещо с баба?