— Струва ми се, че е майка ми.
Ло мигновено престана да дъвчи, преглътна последната хапка и зяпна от удивление.
— Майка ти?!
Тя му разказа как бе намерила онази хартия за писма в нощното шкафче.
— Майка ми няма такива роднини, на които би могла да пише. Освен това, откакто получи удара, й е много трудно да пише. — Марни млъкна и разпери ръце. — Ако можех да видя писмата, щях да разбера дали тя ги е написала или не.
Той остави купата и отиде до едно вградено бюро. Писмата бяха в най-долното чекмедже — шест на брой, стегнати с черно ластиче. Ло подаде пакета на Марни. Тя махна ластичето и внимателно огледа написаното върху пликовете, после извади съдържанието на два от тях.
— Е? — попита Ло, който отново бе започнал да яде.
— Не прилича на обичайния й почерк, но след удара тя пише така и хартията за писма е същата като онази, която намерих. Сигурна съм, че тя ги е писала. Точно така се изразява обикновено.
Съвсем отмаляла, Марни бавно седна на един от столовете до масата. След като прочете всички писма, вдигна поглед към Ло. Той се наливаше с портокалов сок направо от гарафата, която бе извадил от хладилника.
— Не знам какво да кажа, Ло. — През целия си живот не бе се чувствала толкова неудобно. — Просто не вярвам, че майка ми е способна да извърши такова нещо.
Той се тръшна върху един стол срещу нея от другата страна на масата.
— Доколкото си спомням, ти ми каза, че тя не знаела кой е бащата не Дейвид.
— Не знаеше.
— Явно е знаела.
— Явно е знаела — отчаяно повтори тя. — Сигурно го е научила отдавна. Може би през цялото време е подозирала, че ти си бащата, а после, когато Дейвид порасна и започна толкова много да прилича на теб. Лицето ти се появява навсякъде след полета със совалката.
Положението беше толкова унизително, че Марни не смееше да го погледне в лицето. Но събра смелост и вдигна очи.
— Съжалявам, Ло — рече с дрезгав от вълнение глас. Той се облегна назад на стола си и почеса Венера зад ушите. Тя с окаян вид бе опряла муцуна на коляното му, сякаш усещаше, че темата на разговор е толкова неприятна. После погледна Марни с тъжните си кафяви очи.
— Ти не си виновна, Марни — каза Ло. — В никакъв случай не бих могъл да те смятам за виновна.
— Веднага ще говоря с нея за тази работа.
— Недей. Тя е болна. Как би могла да ми навреди? Не е някоя опитна изнудвачка. За мен е истинско облекчение да разбера, че не ме преследва някоя истинска изнудвачка.
— И аз изпитах облекчение, като разбрах, че няма никаква реална опасност за Дейвид.
Той унесено продължаваше да си играе с ушите на Венера.
— Знаеш ли, по някаква странна причина тя навярно е искала да бъде разкрита. Иначе нямаше да напише адреса ти на пликовете.
— Но защо изобщо го е направила? — риторично попита Марни. — След смъртта на Шарън и на татко тя стана много скептична. Настроението й съвсем не беше добро. Но никога не е била злобна.
— Сигурно смята, че е дошло време да си получа заслуженото.
— Да, нали по-рано говорихме за отговорността — замислено произнесе Марни.
— Точно така. — Двамата помълчаха известно време. Най-накрая Ло каза: — Това е отвратително нещо, Марни, но аз съм доволен, че стана така.
— Защо?
— Заради Дейвид.
Устните и пресъхнаха.
— Какво имаш предвид?
— Ужасно е да си помисля, че можех да преживея целия си живот, без да знам за него.
Той й хвърли един мрачен и изпитателен поглед и тя имаше ясното предчувствие, че онова, което се готви да й каже, няма да й бъде много приятно. И се оказа права.
— Мисля, че му го дължа, както и на себе си — ние с Дейвид трябва да се виждаме от време на време.
Марни облиза устните си.
— Искаш да кажеш…
— Искам да кажа, че би трябвало да се срещаме редовно и то колкото е възможно по-често. Да се опознаем. Да си прекарваме смислено времето. Навярно той би могъл понякога да нощува и тук.
Най-ужасните й кошмари се превръщаха в реалност. И това ставаше в тази разхвърляна кухня, сред разни боклуци и остатъци от храна. От деня, когато Ло Кинкейд отново се появи в живота й, тя очакваше, че този момент все някога ще настъпи.
— Да си прекарвате смислено времето ли? — насмешливо го имитира Марни. — Някой ден сигурно си хванал част от шоуто на Фил Донахю и оттам си научил това изразче, защото съм сигурна, че нямаш представа какво значи баща и син да прекарват смислено времето си.
— Ей, почакай.
— И каква е вашата представа за смислено прекарване на времето, полковник Кинкейд? — попита тя и стана от стола си. — Някоя оргия? Шумни купони всяка вечер, на които Дейвид да кани приятелите си?
— Знам, че онова, което се случи тук тази вечер, ти изглежда ужасно, Марни, но…