— Дяволски си прав!
— Е, добре, имах гости — извика той. — И според твоите строги морални принципи нещата малко излязоха от контрол.
— Ето още една дума, чийто смисъл не проумяваш — морал. И бих казала, че изразът „нещата малко излязоха от контрол“ съвсем бледо представя пушенето на „трева“, пиянството, полуголите момичета и откритите съпружески изневери.
— „Трева“ ли? Кой е пушил „трева“?
— Някакво престаряло хипи с бяла коса.
— Не познавам никакво престаряло хипи с бяла коса.
— Тогава този човек е бил поканен от някой друг или просто случайно е влязъл. Аз само знам, че не беше плод на моето въображение.
— Не ми е известно нищо за никаква „трева“.
— Добре, зарежи тази работа. И останалото е достатъчно лошо. Не бих искала около Дейвид да се навъртат разни неандерталци, които подмятат отвратителни неща на жените, както твоят приятел.
— Онзи пилот не ми е приятел. За бога, едва днес следобед се запознах с него. Надпреварвали сме се.
— С неизпробвани самолети?
— Да, и какво от това?
— Акробатика във въздуха? Опасна работа, нали?
Той смутено се размърда.
— Аз съм пилот, летя.
— Ти рискуваш, Ло! — извика тя. — През онова лято, когато се запознахме, за теб голямото предизвикателство беше да се научиш да управляваш скейтборд. Толкова много рискуваше с това проклето нещо, че направо не можех да те гледам. И все още обичаш да рискуваш, правиш го всеки път, когато караш кола по някоя магистрала, всеки път, когато караш реактивен бомбардировач. Просто си една луда глава и нищо повече.
— Дявол да те вземе! — Той така бързо скочи от стола си, че Венера се дръпна до стената и уплашено се сви там. — Аз не съм само летец, аз съм и учен.
— Въпреки това се смяташ за безсмъртен. Поемаш всички рискове, които се изпречат на пътя ти и продължаваш да търсиш нови.
— Какво общо има това с желанието да прекарвам по малко време със сина си?
— Не искам Дейвид да те обикне, а после да разбиеш сърцето му, като решиш да се изфукаш пред приятелчетата си и да не се върнеш от някой полет с реактивен самолет. Не искам да те загуби като…
— Като какво?
Тя разтреперана си пое дъх и побърза да се поправи, защото едва не изтърси: „Като мен“.
— Дейвид е много чувствително момче с бъдеще. А за теб бащинството е поредното предизвикателство.
— Грешиш — решително заяви той.
— Може би ще ти бъде приятно с него в началото, докато се отегчиш, и много скоро ще започнеш да си търсиш нова играчка и ново другарче в игрите. А тогава какво ще стане с Дейвид?
Марни заканително размаха пръст пред гърдите му.
— И ако си мислиш, че след онова, което видях тук тази вечер, ще позволя на моя син да спи под този покрив, много се лъжеш, полковник Кинкейд. Ти дори не знаеш как трябва да нахраниш кучето си, да не говорим за едно момче. А онази гадина уби една от най-хубавите ти рибки!
Тя почти успя да стигне до стъклената врата, но Ло я изпревари. Хвана я за лактите и я дръпна към себе си.
— Какво си обичала и загубила, Марни?
— Какво? — задъхано попита тя.
— Кого си обичала и загубила?
— Не разбирам за какво говориш.
— Много добре разбираш. Някой е разбил сърцето ти. Някой мъж. Затова ли ти е толкова трудно да разкриеш чувствата си? Навярно някоя изгубена любов е причината да се страхуваш да се сближиш с хората?
Опасявайки се, че той може да прочете истината в очите й, Марни се изтръгна от ръцете му и отстъпи назад.
— Какво ли знаеш ти за човешката близост?
— Явно не е много — каза той. — Но смятам да науча повече. И то скоро. И то с помощта на някой, когото непрекъснато наричаш твой син, а той всъщност е мой.
С тези думи войната бе обявена. Те изпълниха с ужас сърцето на Марни, но тя се постара да скрие това. Тръгна си с високо вдигната глава, като го остави в разхвърляната му кухня.
11.
Ло погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че нейната кола се приближава. Тогава се измъкна от поршето и я пресрещна на алеята. Зад слънчевите очила лицето й изглеждаше дребно и бледо. Прииска му се да я прегърне. Не го направи. Почти винаги, щом я видеше, изпитваше желание да я закриля. Той вече би трябвало да знае — особено след като снощи бе имала куража да прекъсне онази оргия, — че дързостта на тази дама е обратно пропорционална на размерите й.
— Какво искаш, Ло?
— Няма ли да кажеш първо едно „здрасти“? — Каменно мълчание. — От половин час те чакам да се прибереш. Нима не заслужавам да ми кажеш поне едно „здравей“?
— Какво искаш?
Значи този подход нямаше да свърши работа. Може би малко повече откровеност щеше да е на място.