— Да бъдем приятели. Къде е лулата на мира?
— Никак не е смешно.
Ло с досада прехапа ъгълчето на устните си, съзнавайки, че ако сега избухне, това ще провали намеренията му, поради които бе решил да направи това изненадващо посещение. Не биваше да влиза в спорове.
„Тя сигурно няма никакви жлези“ — злобно си помисли той. Това би обяснило защо неговият подход към жените — винаги така успешен — при нея не вървеше.
— Искаш ли да ти помогна да внесеш тези неща?
Задната седалка на колата й бе затрупана с пакети с хранителни продукти и материали за рисуване. Тя се позамисли, преди да се съгласи с неохота.
— Щом вече си тук, още един чифт ръце няма да е излишен. Явно в космическия център нямате нито един часовник — каза Марни, докато двамата вървяха по пътеката към задната врата.
— Все още поправят транжора. Обясних на шефовете, че трябва да уредя един личен проблем. Къде е ключът ти?
Ло подпря една кесия с хранителни продукти на коляното си, за да може да отключи вратата. Тя влезе първа.
— Сложи нещата на масата. После ще разопаковам всичко.
— Сега ще свършим тази работа. Иначе сладоледът ти ще се стопи — каза Ло, като свали слънчевите си очила и надникна в една от кесиите. — Швейцарските бадеми? Това е любимият ми сладолед.
— И на… — Марни усети, че се усмихва и се обърна с гръб. — И на Дейвид.
Тя изчезна в съседната стая, за да остави там материалите за рисуване. Когато се върна в кухнята, той вече бе изпразнил няколко кесии и бе подредил съдържанието им на плота до мивката.
— Ло, аз ще свърша тази работа по-късно.
Но той бе решил днес да не й позволява да влезе под кожата му. Спокойно вдигна пред очите й пластмасово шишенце с освежител за уста.
— Къде?
— На горната лавица — отвърна тя с примирена въздишка. — Сложи ей тук всичко, което е за горната лавица. — Марни потупа единия ъгъл на плота.
— Добре.
Двамата подреждаха покупките, потънали в мълчание. Нейното можеше да се нарече враждебно.
Той продължаваше да изпразва кесиите. Тя поставяше покупките в различните чекмеджета. Беше му приятно да наблюдава пестеливите й и плавни движения, характерни за една истинска жена. Тя се навеждаше и пресягаше, приклякваше и се обръщаше, отваряше вратички и чекмеджета и ги затваряше с едно движение на бедрото си — нещо като балет, който му се видя очарователен.
Подгъвът на дънковата пола стигаше до средата на коленете й. Когато се навеждаше или се повдигаше на пръсти, за да достигне някоя полица, Ло имаше удоволствието да зърне гладкото й оголено бедро. Марни носеше и доста широка риза, чиито долни краища бяха вързани отпред на кръста. И под нея май нямаше нищо друго. При мисълта за гърдите й под меката памучна материя той усети как настръхва.
Ло кимна към бутилките с газирана вода, които тя подреждаше в хладилника.
— Мога ли да получа една?
Усещаше, че прекалява. Марни не бе омекнала ни най-малко. Накипяло й е заради снощи, мислеше си Ло. Тя пусна няколко ледени кубчета в една чаша, отвори бутилката и му наля. Подаде му я с рязко движение и част от пяната се разплиска върху ръката му. Ло я облиза.
— Благодаря.
Марни скръсти ръце на гърдите си и се обърна към него.
— А сега, след като прибрахме покупките и след като си получи питието, ще ми кажеш ли по каква работа си дошъл, та да мога и аз да отида да си гледам моята?
Той отпи от чашата си. Като я гледаше изпитателно, каза:
— Тази сутрин се свързах с моя адвокат.
Марни не каза нищо, не помръдна, но реакцията й беше бурна и биеше на очи. Очите й, които изглеждаха тъжни и разширени, се разшириха още малко. Бледото й лице стана още по-бледо. Облиза устните си и захапа долната.
Искаше му се да я докосне, но не смееше. Страхуваше се, че тя или ще започне да дращи и хапе, или ще рухне. Можеше да стане и едното, и другото.
— Седни, Марни. Нека да поговорим разумно — тихо предложи той. — Моля те.
Тя кимна и разсеяно се отпусна на най-близкия стол до масата. Ло си помисли, че дори да беше покрит с пирони, тя едва ли щеше да забележи това. Остана прав и се приближи до вратата. Впери поглед навън през прозореца с изглед към задния двор и за първи път забеляза, че там има отделно построен гараж. Над входа му беше закачен баскетболен кош. Явно бе осигурила за Дейвид всичко, което беше във възможностите й. Както изглеждаше, съдбата винаги се усмихваше на едни, а на други винаги се цупеше. Марни беше от последните. Вече бе получила своя дял от човешката мъка, стигаше й толкова. Искаше му се да намери някакъв безболезнен начин да й съобщи това. Но въпреки прекараната безсънна нощ, не бе успял да го измисли.