— Попитах моя адвокат какво да направя, за да можем и двамата да бъдем попечители на Дейвид.
Чу се нещо като тихо скимтене, но когато Ло се обърна, тя бе притиснала устните си с ръка.
— Той ми каза, че ще е много трудно да го постигна, ако ти се противопоставиш, но все пак не е невъзможно. Надявам се, че няма да имаш нищо против.
Очите й вече не бяха тъжни, а мятаха мълнии.
— Винаги ли мислиш само за себе си, Ло?
Той наведе глава и впери поглед във върховете на обувките си.
— Сигурно смяташ, че това е позволен удар. Но ме улучи малко под кръста.
— Не мога да си позволя да съм добра. Ако не се боря с теб, и то с непозволени средства, ти ще съсипеш живота на Дейвид.
Ло с един скок прекоси кухнята и седна срещу нея.
— Как така ще съсипя живота му, след като смятам да стана част от него? Всяко момче има нужда от баща.
— Той досега не е имал нужда от баща.
— Откъде знаеш? Може би не го казва гласно, за да не нарани чувствата ти.
Ло разбра, че е спечелил точка, защото тя потъна в мълчание.
— Знам, че онова, което видя снощи, те кара да ме смяташ за много лош човек, но бих искал да ти обясня някои неща.
Марни продължаваше да мълчи, но вдигна поглед към него. Той се помъчи да не обръща внимание на мълчаливия укор в очите й.
— Бях ужасно вбесен заради онова, което се случи вчера тук. — Беше доволен, че думите му я накараха да се смути. Тя се размърда неспокойно на стола и притеснено стисна ръце в скута си. — Не исках да спра, Марни. Не исках ти да ме спираш. Исках да продължавам, докато…
— Ло, недей.
— Докато проникна в теб и стигнем върха.
Марни скочи от стола и тръгна към стаята си. Той я последва. Когато влезе след нея, тя се бе облегнала на статива, стискаше го здраво и бавно се полюляваше напред-назад.
Щом чу стъпките му, рязко се обърна и остана с лице към него.
— Значи излиза, че за всичко, което се случи, съм виновна аз, така ли? — попита, като притисна ръка към гърдите си.
— Така излиза — насмешливо отвърна той. — Ще ме изслушаш ли най-после? — попита натъртено, като усещаше, че губи търпение. — Бях ужасно отчаян. Искаше ми се да преобърна всичко с главата надолу. Искаше ми се да се напия и да, разбира се — да чукам някоя още преди да си отидат гостите. Но когато всички се събраха, започнах да се оглеждам и да си мисля колко са повърхностни някои от тях. Повечето бяха разни досадници и пилоти, които се правеха на герои. И тогава ми хрумна, че аз съм по-лош от всички. Веселото ми настроение се изпари дълго преди да се появиш ти. Исках да остана сам, за да мога да размисля, но както видя, вече нямах такава възможност. Реших да изтърпя гостите и да се забавлявам колкото мога. Тогава се появи ти, страшна като неизбежното възмездие. А когато ме попита какво знам за човешките отношения, сякаш ме прониза с куршум между очите. Проумях, че не знам много. Никога не ми е било необходимо. — Млъкна, за да подсили ефекта от думите си. — Бих искал да променя това.
— Искаш да се захванеш с Дейвид, да го използваш като опитно зайче, за да играеш новата си роля. — Тя подпря ръце на хълбоците си. — Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава, та да се хвана на тези приказки за твоето нравствено прераждане? Ти си умираш да бъдеш полковник Кинкейд — героят на НАСА.
— Добре, права си. Да, така е. Много труд съм хвърлил, за да постигна това. И се гордея с постигнатото.
— И какво ще отговориш, когато хората те попитат кой е Дейвид? Като какъв ще им го представиш?
Тъкмо този въпрос Ло си бе задавал много пъти. Сега се постара да отговори откровено на Марни:
— Още не знам. Много ще зависи от самия Дейвид.
— Дейвид никога няма да има шанс да решава сам. Много хубаво говориш, полковник Кинкейд, но никога няма да се промениш. Ако бях се сетила, че ще ти хрумне да направиш Дейвид част от живота си, щях да те излъжа, когато ме попита дали е твой син.
— А сега кой е егоистът, Марни? Ти май се страхуваш, че ако той ме опознае, ще започне да ме харесва повече от теб.
— Не е вярно! Дейвид ме обича и знае колко много го обичам аз.
— И това няма да се промени, независимо как ще се развият нашите отношения, нали така?
Ло я бе притиснал в ъгъла, но това бе незначителна победа и не го радваше. Навярно защото крехките черти на лицето й като че ли се разкривиха. Но тя съвсем не бе победена и зае по-твърда позиция.
— Колкото и да ме заплашваш с разни адвокати, Дейвид е мой син и по закон, и от морална гледна точка — каза тя, като се удари по гърдите със смешното си малко юмруче. — Аз ще се боря до последен дъх, за да го задържа при себе си, Ло.
— Надявах се да проявиш малко разум. Трябваше да се досетя, че ще стане така.