— Прав си. Трябваше да се досетиш. Отсега нататък ме смятай за свой враг. Наистина ли очакваше да падна на пода и да се преструвам на умряла, докато ти заплашваш да отнемеш най-важното нещо в живота ми?
Ло прекоси стаята и притисна Марни в ъгъла до ръба на работната маса. Наведе се над нея, като лицето му почти докосваше нейното, и прошепна:
— Струва ми се, че точно там е проблемът. В живота ти няма равновесие. Дейвид не би трябвало да е най-важното нещо в него.
— Не съм казала, че той е единственото важно нещо в живота ми. Трябва да се грижа и за майка ми. Имам работа.
— А ти самата? Не заслужаваш ли нещо повече? Ами развлеченията? Ами секса?
— За теб те са на първо място.
— Не е необходимо да са на първо място. Но ми се струва, че напоследък съвсем си забравила за тях.
— Защо мислиш така? Защото не се умилквам около теб, не мъркам и не се завирам в теб като разгонена котка?
— Опитай. Може да ти хареса.
— Отвратителен си.
— Не съм отвратителен, Марни, а нормален. О, ти си имаш всичко необходимо — каза Ло, като огледа гърдите й. — Всичко ти е на мястото и оказва въздействие. Вече направих пробен полет, нали си спомняш?
Тя се опита да го отблъсне. Но Ло отново я притисна до масата.
— Не искаш да се отпуснеш и да оставиш тялото си с пълни сили да се радва на живота. Защо? Защото някой тип те е измамил и те е накарал да намразиш всички мъже ли?
— Престани!
— Какво направи той, Марни? Замени те с друго момиче? Изостави те пред олтара? Или не можа да преглътне преданата ти любов към Дейвид? Какво ти направи, та всеки път, когато те докосне някой мъж, ставаш студена като лед? — Забеляза, че Марни е онемяла от гняв и реши да използва докрай това преимущество. — Според мен всеки съд в Тексас ще реши, че за Дейвид е по-добре да живее с един баща, който се наслаждава малко повечко на живота, отколкото с леля си, която се държи като стара мома и се страхува от живота.
Ло я дръпна към себе си, гневно целуна устните й и изхвърча навън. Когато стигна до колата си, подпря се на нея и руга в продължение на цели шейсет секунди. Какво имаше в тази жена, та го караше да се показва откъм най-лошата си страна?
12.
Марни се чувстваше като пребита. Притисна с ръце стомаха си и се наведе леко напред, сякаш изпитваше непоносима болка.
Той не можеше да и отнеме Дейвид. Не можеше.
От гледна точка на закона нямаше на какво да разчита. Всеки можеше да види, че Дейвид притежава здрав дух и здраво тяло. Никога не бе страдал от липса, на грижи, нито от грубо отношение. Дейвид пръв щеше да свидетелства в нейна полза, макар че само при мисълта за такова нещо направо й призля.
Ло непременно щеше да се вразуми и да разбере, че е за предпочитане да остави нещата такива, каквито са. Нямаше да се съгласи да подложат Дейвид на мъчителен разпит в съда, нали така? Той беше нахакан и самодоволен, но не и жесток. Пък и битката в съда можеше да се окаже съвсем излишна. Ако Дейвид научеше кой е Ло, можеше да предпочете да живее с баща си. Едва ли беше в нейните възможности да предотврати подобно нещо. Тя самата не би посмяла да наложи правата си на попечителка, като пожертва щастието на Дейвид.
В главата й упорито се въртеше най-неприятният въпрос: Длъжна ли бе да каже на Дейвид истината за Ло?
Толкова бе погълната от мислите си, че телефонът иззвъня няколко пъти, преди тя да осъзнае това. При петото позвъняване Марни вдигна слушалката.
— Ало? О, да, здравейте, мистър Хауард. Как сте?
— Много добре. А вие?
— И аз съм добре.
— Мис Хибс, комисията бе много впечатлена от вашия проект.
— Благодаря. Радвам се да го чуя. — Марни зачака да чуе и останалото.
— Но въпреки това предпочетохме друг проект за телефонния указател.
— Разбирам.
Пред очите й като че ли се спусна черна завеса и закри светлината и надеждата.
— Не съм в състояние да ви опиша колко трудно ни беше да вземем решение.
— Оценявам това.
— Може би в бъдеще…
— Благодаря ви, мистър Хауард, благодаря ви, че ми се обадихте и ми съобщихте решението си. Дочуване.
Тя прекъсна разговора и по този начин отхвърлянето на проекта й беше по-малко болезнено и за двамата. Поседя така, взирайки се някъде в пространството, а после направи нещо, което много рядко си позволяваше — избухна в плач.
— Мамо? Къде си?
Когато Дейвид се прибра у дома, очите й все още бяха зачервени и подути от плач. Той се върна по-късно от обикновено, защото бе ходил на гости у свой приятел. Марни беше в кухнята и приготвяше вечерята, когато той влезе и хвърли на един стол чантата с учебниците си и сака със спортните си принадлежности.