— Здравей.
— Здрасти. — Тя се постара гласът й да прозвучи весело и прекали. Прозвуча фалшиво. — Как мина училището?
— По история изкарах деветдесет и осем.
— Страхотно. Вземи си чаша — каза тя, когато опитът му да пие студена вода направо от стъклената кана, която извади от хладилника, й напомни за баща му.
— Струваше си да опитам. — И тази усмивка бе наследил от баща си. Но усмивката изчезна от лицето му, щом Марни се обърна към него. — Какво има, мамо?
— Нищо.
— Да не си плакала? Заради баба ли?
— Не. Сутринта говорих с нея и ми се видя доста замаяна от лекарствата, но иначе е добре. — С помощта на дълга вилица тя обърна месото в тигана. — Моля те, сложи масата. За вечеря имаме пържено пиле. Почти е готово. Щом направя соса…
— Мамо, престани да ме будалкаш, все едно че съм малко дете, а?
Гневът му бе оправдан. За последен път я бе видял да плаче, когато двамата наблюдаваха по телевизията съобщенията за катастрофата на „Челинджър“. Тя не се изненада от това, че Дейвид, на свой ред, се разстрои, като видя подпухналото й от плач лице.
Не беше вече малък и Марни не можеше с лека ръка да пренебрегва страховете му. Когато тя се тревожеше за нещо, и той се тревожеше. Щеше да се разстрои, дори да се изплаши, ако Дейвид пренебрегнеше чувствата й.
Като си призна, че е била несправедлива, Марни намали котлона, за да не прегорят пилешките котлети.
— Обади ми се мистър Хауард. Няма да получа онази поръчка за телефонния указател.
— Дявол да го вземе!
— И аз така казах — заяви тя с крива усмивка. — Но това е положението. Решението им е окончателно и няма смисъл да се вайкам. Следващия път ще трябва да поработя по-упорито.
— Те нямат вкус! — възкликна верният Дейвид. — Ти си най-добрата.
— Благодаря ти — рече Марни и посегна да го погали по бузата. — Доволна съм, че ме оценяваш така високо.
— Ами сега нещо ужасно ли ще се случи? Означава ли това, че ще бъдем бедни?
— Не, скъпи — каза тя и тихо се засмя. — Няма да бъдем по-бедни от обикновено. Просто се канех да направя нещо много специално за шестнайсетия ти рожден ден, но сега няма да имам тази възможност.
— Няма нищо. Не се притеснявай за това. Изплаши ме. Помислих, че се е случило нещо ужасно.
Марни му се усмихна нежно.
— Ти си страхотно хлапе, знаеш ли?
Сълзите отново напираха под клепачите й, затова се извърна към печката.
— Ло идвал ли е днес?
Тя побърза да се овладее. Дейвид седеше до масата и въртеше в ръка чифт тъмни очила. Марни не беше ги забелязала. Беше безсмислено да го лъже. Пък и напоследък често й се бе случвало да лъже и това никак не й харесваше.
— Да, той хъм се отби.
— Защо?
— Защо ли? — Сви рамене и леко се усмихна. — За да каже здрасти. Помогна ми да внеса покупките, изпи една сода и си тръгна. Съвсем не бе дълга визита. — Марни застана до мивката и се зае да мие листа от маруля. — Какъв сос искаш към салатата си тази вечер?
— Да не би да имаш любовна връзка с него?
— Какво?
Този неочакван въпрос почти я извади от равновесие. Не искаше да обиди Дейвид, като го излъже. Изражението на лицето му бе прекалено сериозно. Затвори чешмата, избърса ръцете си и свали тигана от печката. Вечерята можеше да почака. Чувствата на Дейвид винаги бяха на първо място.
— Разбира се, че не е така, Дейвид.
— Аз не бих имал нищо против.
— Знам. Той ми каза какво си му прошепнал онази вечер, когато излизахме двамата. Искрено казано, бях направо шокирана.
— Достатъчно съм голям, за да разбирам от секс и разни такива. Вие с Ло сте възрастни хора, отдавна сте пълнолетни.
— Оценявам твоите широки възгледи, отнасящи се за сексуалния ми живот, но в случая това не е най-важното. Ние с Ло не сме любовници.
— Ами приятели ли сте?
— Не би могло да се каже и така. Ние сме просто познати.
— Тогава защо той изведнъж пристига тук по обяд? Защо ти посред нощ решаваш, че трябва да излезеш по някаква много спешна работа? По-рано никога не си го правила. Щом сте заедно, вие си хвърляте едни такива странни погледи. Ти си толкова напрегната, като че ли все се страхуваш да не кажеш нещо не на място.
— Сигурно се притеснявам в негово присъствие, защото той е такава известна личност.
— По-рано не те притесняваше ничие присъствие.
— Той е първата знаменита личност, с която се познавам.
Думите й прозвучаха така фалшиво, че тя никак не се учуди на скептичното изражение, което се изписа върху лицето на Дейвид.
— А какъв е този малък белег на шията ти?
— Какво? — възкликна Марни и машинално посегна да прикрие шията си. — Нещо ме е ухапало.