— Не е вярно, мамо — нетърпеливо възрази Дейвид.
Марни виновно сведе очи.
— Добре де, той ме целуна. Но нищо повече.
— Не съм ядосан. Казах ти, че нямам нищо против. Бих искал просто да сме наясно.
— Е, сега знаеш. — Той я погледна изпитателно и пръстите му бързо-бързо забарабаниха по масата. Марни разбра, че няма да се съгласи да сменят темата на разговора. — Какво друго има, Дейвид? Нещо ти тежи.
Той се размърда неспокойно. Прочисти гърлото си. Почеса се по главата.
— Ами Ло, той ли е нали разбираш, той ли е моят баща?
Марни бе зашеметена от удивление и мъка. Имаше чувството, че ще припадне. Олюля се леко, затвори очи и напипа облегалката на близкия стол.
— Той ли е?
Когато отвори очи, Дейвид продължаваше да я гледа изпитателно. Марни заобиколи стола, за който се държеше, за да не падне, и предпазливо седна, сякаш ако се движеше по-бързо, щеше да разкрие тайната. Впери поглед в момчето, което много скоро щеше да стане мъж, за което се бе грижила от деня на раждането му. Някои епизоди от живота му бързо се мярнаха в съзнанието й, ясни като снимките в албума им. За няколко мига паметта й възпроизведе най-важното от съвместния им живот — понякога бяха весели, друг път — тъжни, понякога се държаха глупаво, друг път се справяха със загадките на живота, понякога се прегръщаха и много рядко се бяха карали.
Трябваше да го утешава след филма „Бамби“ и да му се скара, задето се хилеше в църквата и дъвката му падна в дискоса. Спомни си какъв ужасен страх бе изпитала, когато той за първи път замина за цяла седмица на бойскаутски лагер и как сияеше от гордост, когато завърши началното училище и обявиха, че е пръв по успех. Може би и тя бе допринесла малко за неговото израстване. Но истинският принос Дейвид да бъде такъв, какъвто беше, принадлежеше на друг човек — висок, рус, атлетичен, природно надарен, роден победител.
— Да, Дейвид. Ло Кинкейд е твоят баща.
От гърдите му се откъсна тежка и продължителна въздишка, която подсказваше колко много е бил напрегнат. Трябваше му малко време, за да възприеме истината, после попита:
— Ти ли си моята майка? Искам да кажа, истинската ми майка.
— Не — отвърна Марни и кротко поклати глава. — Аз съм само с петнайсет години по-голяма от теб, нали си спомняш?
— Едно момиче от нашия клас забременя миналата година.
— Е, с мен не се случи такова нещо. Ло — тя млъкна и с труд преглътна. — Ло предпочете Шарън пред мен. Тя беше по-възрастна, по-зряла. В неговите очи аз все още бях дете.
— Разкажи ми за това.
— Знаеш почти всичко. Шарън забременя с теб през лятото. Срещнахме Ло на плажа.
Марни му разказа накратко за случилото се преди близо седемнайсет години на Галвестънския плаж. Когато свърши, Дейвид попита:
— Какво го е накарало след толкова време изведнъж да поиска да ме види?
Очите му святкаха враждебно и малко изплашено. Тя се пресегна праз масата и взе ръката му в своята.
— Ло не знаеше нищо за теб. Трябва да ми повярваш. Дори за майка ти беше забравил.
Марни набързо му разказа за писмата.
— Значи баба му е казала?
— Да.
— Защо?
— Едва вчера открих, че тя е изпратила тези писма. Все още не съм имала възможност да говоря с нея за това. Но то е без значение, нали така? Ло знае за теб. Това е важното.
— Защо ти не си му казала, мамо?
Тя се дръпна назад и рязко си пое дъх.
— Има толкова много причини за това, Дейвид. Той си живее своя живот. Ние — нашия. Нямаше да е лесно да се промени това. — Марни го погледна изпитателно. — Обвиняваш ли ме за това, че не съм се свързала с него? Трябваше ли да го направя?
— Ами да, струва ми се.
Този откровен отговор го накара да се почувства неудобно. Той се размърда притеснено на стола си. На Марни й стана мъчно.
— Аз нося пълна отговорност за решението си — каза тя. — Баба ти се е досетила, че Ло е твоят баща, но аз единствена освен Шарън знаех истината.
Очите й го молеха да прояви разбиране.
— Той беше ерген. Очакваше го блестящо бъдеще. Аз се страхувах. Най-много се страхувах от това, че ще се откаже от теб, Дейвид…
— Така ли стана? — Макар че гласът му бе започнал да мутира, сега той й се стори някак по детски крехък и уязвим. Сърцето й се сви.
— Не се ли досещаш?
Ъгълчетата на устните му потрепнаха, а после се разтегнаха в искрена усмивка.
— Струва ми се, че той ме харесва. Поне малко.
— Той те харесва страшно много.
Дейвид стана от стола си и започна безцелно да снове из кухнята, като току докосваше добре познатите му предмети наоколо, сякаш ги виждаше за първи път.
— Не мога да повярвам. Винаги съм се питал кой е баща ми, но Ло Кинкейд — Божичко! — прошепна той и прокара пръсти през косата си. — Аз, аз това е толкова страхотно, че не мога да повярвам. — Усмихна се глуповато. — Почакай да видиш какво ще стане, когато момчетата научат. Онзи ден след мача всички разправяха, че страшно много си приличаме. Ти мислиш ли, че си приличаме, мамо?