Той с нетърпение очакваше отговора й и се засмя до ушите, когато тя каза:
— Като две капки вода.
— Може ли да му се обадя? Може ли да му кажа, че знам?
— Аз…
— Моля те! Ти така и така се канеше да ми кажеш, нали? Или той щеше да ми каже, нали?
— Сигурно в края на краищата, но…
— Тогава ще му се обадя веднага и ще му кажа, че не е необходимо да го прави. Че вече съм се досетил сам. Съгласна ли си, мамо? А?
Нещата много бързо се изплъзваха от ръцете й. Тя не можеше да се справи. Не бе в състояние да направи каквото и да било. Но Дейвид я гледаше така развълнувано и напрегнато, че нямаше сърце да му откаже.
— Да, всичко е наред.
Той изкрещя от радост и се втурна към телефона.
— Кажи ми телефонния му номер.
— Не го знам. Ще трябва да го потърсиш.
Усмивката му помръкна.
— Хващам се на бас, че е поверителен. — Дейвид грабна телефонния указател. — Ето тук има един Лорънс Джошуа Кинкейд.
— Това е той.
— И моето бащино име е Джошуа.
Тя кимна мълчаливо, страхувайки се, че ако се опита да проговори, гласът ще й изневери. Когато дойде време да кръстят бебето, родителите й бяха избрали името Дейвид. Шарън се отнесе с безразличие. Марни си бе спомнила цялото име на Ло и се бе постарала новороденото да получи поне това от бащата.
Ло не беше обърнал внимание на трите имена на Дейвид, изписани върху кръщелното свидетелство, което бе прикрепено към албума със снимките. А тя не му го посочи, защото се страхуваше, че това ще му даде известни права върху бъдещето на сина му.
— Здрасти хъм Ло! — каза той в телефонната слушалка. — Обажда се Дейвид. Нали се сещаш, Дейвид Хибс? — Настъпи кратка пауза. — Не, тя е добре. Тук е, до мен. И тя ти казва „здрасти“. Изпраща ти поздрави — обърна се Дейвид към Марни.
— Благодаря.
— И тя ти благодари. Обаждам ти се хъм защото, нали разбираш — Пристъпваше смутено от крак на крак и заекваше — нещо, което бе съвсем необичайно за него. — Знам, че ти си, че ти и майка ми не моята сегашна майка, ами Шарън че ти и тя, нали разбираш…
Дейвид се заслуша за миг, а после на лицето му се появи усмивка, сияеща и невинна като първия слънчев лъч сутрин.
— Да. Аз сам се досетих. Здрасти, татко!
13.
Половин час по-късно Ло вече стоеше пред входната врата.
През това време Марни бе успяла да хвърли наполовина сготвената вечеря в кофата за смет. Дейвид отиде на горния етаж, за да вземе душ и да се преоблече. Въпреки това дълго преди да се появи лъскавият ландроувър на Ло, той вече стоеше до вратата и нетърпеливо се вслушваше за шум от приближаваща се кола.
— Ето го! — извика Дейвид през рамо и с всички сили се втурна навън.
От прозореца на всекидневната Марни наблюдаваше как Ло заобиколи предницата на колата си. Двамата забързаха един към друг, спряха, поколебаха се, тържествено си стиснаха ръцете и след секунда здраво се прегърнаха.
Сълзи напираха в очите на Марни, но тя успя да се овладее. Беше щастлива, защото Ло беше приел сина си като дар Божи, а не като наказание. Но като гледаше как двамата се приближават прегърнати, направо й призля от вълнение.
Все пак Марни изглеждаше като олицетворение на спокойствието, когато Дейвид и Ло се присъединиха към нея във всекидневната.
— Благодаря ти, че ми позволи да дойда без покана — учтиво каза Ло.
— Дейвид едва ли щеше да ми разреши да направя друго.
— Радвам се, че не си имал някакви други планове — рече момчето.
За миг настъпи неловко мълчание. После Дейвид и Ло се спогледаха и избухнаха в смях — толкова бяха щастливи. Ло потърка ръце и каза:
— Е, сега готови ли сме за вечеря?
— И още как, умирам от глад — заяви Дейвид и тръгна към входната врата.
— Марни?
Краткият въпросителен тон подсказваше, че той знае какво изпитва тя в момента. Този човек явно не беше негодник и Марни едновременно го обичаше и мразеше заради това. Щеше да й е по-лесно да се разправя с един негодник, отколкото с любимия, който се опитваше да й отнеме най-скъпото.
— Тази вечер аз съм пас.
— Какво? Защо? Дейвид не ти ли каза, че поканата за вечеря се отнася и за двама ви? Мислех, че съм се изразил ясно.
— Така е. Беше много благородно от твоя страна да включиш и мен, но ми се струва, че трябва да прекарате насаме тази вечер.
— Според мен тримата трябва да я прекараме насаме — тихо възрази Ло.