— Ей, какво става тук? — попита Дейвид, който се появи на вратата. — Защо да не можеш да дойдеш с нас?
— Няма да дойда.
— Защо, мамо? Защо не искаш да дойдеш? — Струваше му се съвсем невероятно, че някой въобще би отказал да вечеря с Ло.
— Много съм уморена.
— Да не би да е заради онази работа с телефонния указател? — попита Дейвид и влезе в стаята.
— Каква работа? — поиска да разбере Ло.
— Няма нищо.
— Тя не успя да получи поръчката.
Двамата отговориха едновременно, но Ло чу само Дейвид. Той бързо погледна Марни, после сведе очи към пода, след това отново я погледна.
— Съжалявам. Знам, че ти много разчиташе на нея.
— Не разчитах на нея — каза Марни. — Но поръчката си я биваше. Известност, престиж и тъй нататък. Но c’еst lа viе — добави тя с пресилена усмивка.
— Е, другите бяха отхвърлени и накрая останахте само трима — рече Дейвид, опитвайки се да я окуражи. — Това наистина е голямо постижение.
Но не и най-доброто. Пък и само първото място имаше значение. Все пак заради Дейвид тя се усмихна.
— Ще си повторя това хиляди пъти, докато вие вечеряте. Пожелавам ви приятно прекарване.
— Наистина ли няма да дойдеш, мамо?
— Наистина. Хайде побързайте. Ако Ло е направил резервация, не бива да закъснявате.
— Ето, Дейвид, запали мотора — каза Ло и му подхвърли ключовете на колата.
— Веднага!
Дейвид улови ключовете във въздуха и се втурна към входната врата.
Ло не откъсваше очи от Марни. Тя се почувства съвсем неудобно под този напрегнат син поглед, докато Ло се приближаваше към нея.
— Разстроена ли си?
— Заради това, че не можах да получа онази поръчка ли? Не.
— Не говори глупости, Марни. Разстроена си. Не потискай гнева си. Дай воля на чувствата си. Викай и хвърляй! Припадни! Ядосай се! Не се дръж толкова възпитано, когато си загубила такава добра поръчка.
— И каква ще е ползата от това?
— Никаква, но ще се почувстваш по-добре.
— Нищо подобно. Ще се почувствам смешна.
— Е, поне ние, останалите нищожества, ще разберем, че си човешко същество, че имаш чувства. — Пристъпи към нея и погали с пръст бузата й. — Но аз знам, че имаш чувства. Чета ги в очите ти. И точно сега изглеждаш така, както бих изглеждал аз, ако по време на космически полет ме бе погълнала някоя черна дупка. Никога не съм виждал такъв мрачен поглед. Да не би да си недоволна от това, че Дейвид откри истината за мен?
Марни кимна, като си мислеше колко много й се иска да се поддаде на изкушението и да опре буза на дланта му. Трябваше само лекичко да обърне глава. Но не го направи. Не можеше да си позволи дори тази малка интимност. Вместо това извърна глава, за да му попречи да я докосва.
— Това беше неизбежно — каза тя. — От самото начало го знаех. Той е прекалено умен, прекалено чувствителен. — Пое си измъчено дъх. — Е, така или иначе той откри истината и повече няма защо да се страхувам от това.
— Но за теб то е трагедия, нали? А за Дейвид не е така.
— Той е във възторг — рече тя и горчиво се засмя. — Кое момче няма да се развълнува, когато разбере, че баща му е национален герой?
— О, разбирам. Той не е щастлив заради мен. Всяка друга известна личност можеше със същия успех да бъде на мое място.
— Недей, Ло — простена Марни. — Не започвай тази битка. Прекалено изтощена съм, за да се боря с теб тази вечер.
— А той как разбра за мен?
— Досети се. Забеляза, че си си забравил очилата и ме попита защо си идвал у дома по обяд. — Марни извърна очи. — После предположи, че двамата с теб имаме любовна връзка.
— А ти какво му каза?
— Казах му, че не е вярно!
— Имам предвид за родителите му.
— Казах му всичко. Той също така предположи, че аз съм рождената му майка.
Ло отново я докосна, този път пръстите му се плъзнаха около шията й и я обхванаха.
— Ти си неговата майка. Няма да забравя това. И Дейвид със сигурност няма да го забрави. Сега е много развълнуван. Но това не намалява любовта му към теб.
Ло се приближи още по-плътно към нея и тя усети дъха му върху лицето си.
— Това е нещо като семеен празник. Хайде да празнуваме заедно. Ела с нас на вечеря.
Марни за миг сякаш бе омагьосана от погледа му и от убедителния му тон. После поклати отрицателно глава.
— Не, Ло. Мисля, че след тези шестнайсет години вие с Дейвид имате право да бъдете само двамата.
— Някой казвал ли ти е някога, че си инат?
— Почти всичките ми познати.
Като се усмихна иронично, Ло отпусна ръката си надолу.
— Добре, но няма да се бавим.
— Не бързайте.
Тя го изпрати до вратата. Дейвид й махна от шофьорската седалка на ландроувъра.
— Побързай, татко, умирам от глад — извика той така, сякаш цял живот бе прекарал с баща си.