Марни затвори входната врата и се облегна на нея. Гърлото й беше така свито заради непролетите сълзи, че изпитваше почти непоносима болка. Беше истинско облекчение да се отпусне. Риданията разтърсиха дребното й тяло. Сълзи започнаха да се стичат по лицето й. Тя пипнешком намери пътя до всекидневната и безсилно се стовари в едно кресло — онова същото, в което двамата с Ло почти се бяха любили.
Загуби представа за времето, седеше, свита на кълбо в креслото, и плачеше. Силните ридания постепенно заглъхнаха. Марни отиде на горния етаж и изми лицето си със студена вода. Тръбите скърцаха и това й напомни за съвета, който й беше дал водопроводчикът при последното си посещение. Беше й препоръчал да смени цялата водопроводна инсталация.
Къщата беше стара и се рушеше. Доколкото й позволяваха средствата, тя се стараеше да я направи уютна, но едва ли можеше да се сравнява с луксозния дом на Ло. Тук нямаше нито басейн, нито вграден в стената аквариум, нито предано куче, което да очаква завръщането на своя стопанин.
Марни излезе от банята, прекоси коридора и тръгна към стаята на Дейвид. Дълго стоя пред вратата. Най-накрая влезе вътре и веднага забеляза мръсните дрехи, които момчето бе захвърлило, преди да влезе под душа. Лежаха на купчина на пода. Вдигна ги и продължи да прибира разни други предмети и дрехи и да ги подрежда на леглото му. Надяваше се да успее да свърши, преди Дейвид и Ло да са се върнали.
— Според теб тя защо го направи? — попита Дейвид баща си няколко часа по-късно, когато колата се отдели от бордюра.
Ло шофираше, но не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане, където се отразяваше дребната фигурка на Марни. Застанала пред отворената врата, тя изглеждаше така, като че ли къщата всеки миг щеше да я погълне.
— Сигурно поради причината, която сама спомена — отговори Ло. — Смята, че ние двамата имаме нужда да бъдем заедно. — Той бързо погледна Дейвид. — Харесва ли ти идеята да поживееш при мен за известно време?
— Да, разбира се — отговори Дейвид със сияещи очи. — Сигурно ще бъде страхотно. — Постепенно усмивката му се стопи. — Все си мисля, че мама е сама. Разбира се, това няма да трае дълго. Не бих искал да си мислиш, че вечно ще ти досаждам — побърза да добави Дейвид.
— Можеш да останеш колкото си искаш, Дейвид. Сериозно ти говоря.
Но като видя усмивката на Дейвид, сърцето го заболя. Момчетата от космическия център щяха да го освиркат, ако знаеха, че през тази вечер самонадеяният Ло Кинкейд на няколко пъти трябваше да сдържа сълзите си, за да не се разплаче на публично място.
Двамата с Дейвид прекараха няколко приятни часа. Колкото повече опознаваше сина си, толкова повече го харесваше и толкова повече се гордееше, че е баща на такова забележително момче. Искаше му се да обяви пред всички: „Ей, това е моят син“.
Дейвид беше приятелски настроен, имаше добри маниери и знаеше как да се държи. Марни заслужаваше награда за това. Тя се бе справила изключително добре с отглеждането на детето. И за двама родители би било трудно да се справят така успешно, както си помисли Ло. Знаеше го, защото се бе наслушал на разни ужасяващи истории за хлапетата на колегите си.
— Само да не изглеждаше толкова тъжна, когато тръгвахме — каза Дейвид и отново привлече вниманието му към себе си. — Но идеята да поживея при теб беше нейна. Когато се върнахме, тя вече ми беше приготвила багажа.
Когато се върнаха след вечерята, двамата едва не се спънаха в куфарите, поставени от Марни в коридора.
— Кой заминава и закъде? — шеговито попита Дейвид.
Марни съвсем сериозно им бе обяснила, че според нея ще е много добре Дейвид да поживее при Ло за известно време. Отначало и двамата онемяха от удивление. Но след като поразмислиха, идеята им хареса много и се примириха.
— Мислиш ли, че тя говореше сериозно, когато каза, че нямала нищо против, че искала да поживея при теб? — колебливо попита Дейвид.
— Можем само да вярваме на думите й, Дейвид. Повтори това няколко пъти — прекалено уверено заяви Ло.
Когато прегърна Дейвид за довиждане, Марни изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия, но се държеше храбро.
— Тя знае, че това е само временно, нали така?
— Точно така — отговори Ло.
— Знае, че ще си бъда у дома за рождения си ден. Аз й обещах.
— И двамата ще се постараем това обещание да бъде изпълнено.
— Тогава сигурно всичко е наред.
— Сигурно.
Но докато се разделяха, видът на Марни говореше съвсем друго. Тя самата бе настояла Дейвид да тръгне веднага. Още тази вечер. Сякаш не искаше да й остане време да размисли.