Последните две седмици бяха най-трудните в живота й и можеха да се сравнят по напрежение само с онези преди седемнайсет години, когато се страхуваше, че Шарън може да направи аборт и да погуби дете на Ло въпреки волята на баща им.
След като Дейвид напусна къщата й, тя изглеждаше много тиха през деня и зловеща през нощта. Марни се събуждаше всеки път, когато проскърцаше някоя дъска.
Ужасно тъгуваше за него. Болката бе постоянна и силна, все едно че я болеше зъб. Дори беше още по-лошо, защото не знаеше кога ще свърши всичко това. Засега Дейвид нито веднъж не бе споменавал, че се кани да се прибере у дома. Страхът, че може би никога няма да се върне, направо я убиваше.
Но в нощта, когато Дейвид бе открил, че Ло е негов баща, тя бе взела едно решение. Дейвид щеше да я намрази, ако го държеше дори един ден повече разделен от Ло. Щеше да полудее, докато го наблюдаваше как се отдалечава в колата заедно с Ло и я оставя сама. Но дълбоко в душата си Марни знаеше, че е постъпила правилно.
Бяха се разбрали Ло да откарва всяка сутрин Дейвид на училище, макар че то беше доста далеч от космическия център „Джонсън“. Той не беше се оплаквал от това неудобство. Всеки следобед Марни вземаше Дейвид от училище. Двамата прекарваха около един час заедно, докато Ло не минеше да го прибере.
Марни жадуваше за тези часове с Дейвид и гледаше нищо да не им попречи да ги прекарат заедно — нито посещенията при майка й, нито работата й. Това, че не успя да получи поръчката за телефонния указател, за нея беше финансов и професионален неуспех. Марни бе двойно разочарована, защото нямаше да има пари за изненадата, която отдавна смяташе да подготви за рождения ден на Дейвид.
Но няколко дни след като отхвърлиха проекта й, от агенцията на мистър Хауард й се обадиха и предложиха друга работа. Марни бе поласкана и радостна. Работата й вървеше много добре и клиентът й вече споменаваше за нови поръчки.
Потръпна от радост при мисълта за подготвяната изненада, тъй като в края на краищата се бе оказала платежоспособна. Дейвид щеше „да си получи кравата“, както сам щеше да се изрази. Толкова й беше приятно да знае, че може да направи нещо много специално за него.
Да се състезава с Ло никак не бе лесно. Той няколко пъти бе вземал Дейвид със себе си в самолета и момчето бе във възторг. Двамата дори бяха ходили заедно в Анаполис, където Ло произнесе реч пред абсолвентите от военното училище.
То се знае, очите на Дейвид сияеха и той преливаше от възторг, когато разправяше за всички прекрасни неща, които баща му беше направил за него. И Марни се радваше с него, но не можеше да не изпитва ревност. Сега тя щеше да накара очите на Дейвид да засияят от радост.
Следобед къщата вече бе почистена, трапезарията украсена, а вечерята — готова да бъде сложена във фурничката. Марни взе душ, преоблече се и тъкмо слизаше по стълбите, като се поздравяваше за идеалната подготовка, когато телефонът иззвъня.
— Здравей, мамо.
— Здрасти, тъкмо тръгвах. Пред главния вход ли ще ме чакаш или пред входа на гимнастическия салон?
— Добре че те хванах навреме. Татко вече е тук. Той ще ме закара. Щом приключим, ще дойдем направо при теб.
Марни беше така силно разочарована, че не можа да продума.
— Мамо? Чуваш ли ме?
— Раз-разбира се. Аз просто…
— Заета си. Знам. Татко каза, че си се скъсала от работа, за да подготвиш всичко за тази вечер. Ако той ме закара да си получа шофьорската книжка, това ще ти бъде от помощ, нали?
— Да — мрачно отвърна тя.
— Не си прави много труд за вечерята. Това е само един рожден ден.
— Имам специални планове и това си е моя работа. Но все пак благодаря. — Нямаше да му каже колко много е разочарована. Това щеше да развали настроението му за целия ден. — Бъди внимателен, Дейвид. Пожелавам ти късмет. Когато се върнеш, ще празнуваме двойно.
— Добре, дочуване.
Остави слушалката, беше толкова потисната, сякаш се задушаваше. За секунда се поддаде на това настроение, но после веднага се овладя.
Днес беше шестнайсетият рожден ден на Дейвид. Нито той, нито Ло имаха представа с какво нетърпение бе очаквала да присъства на изпита му за шофьорска книжка. Не бяха я лишили нарочно от това. Ло бе предложил да я замести и това беше жест на внимание, не бе го направил от злоба.
Имаше какво още да свърши, преди двамата да пристигнат. Чувството на разочарование щеше да й попречи да устрои такъв рожден ден, че Дейвид да го запомни завинаги.
— Нищо чудно, че си в такава страхотна форма — каза Ло на Дейвид и отмести чинията си. — Цял живот си се хранил така.
— Казах ти, че е добра готвачка. — Дейвид обърна сияещото си лице към Марни и пъхна последната домашно приготвена кифличка в устата си. — Но този път надмина себе си с това задушено, мамо.