— Почакай! — рече през смях Ло и се затича след него. — Трябва да ти покажа някои неща, преди да потеглиш с нея.
Двамата се качиха в колата. Марни незабелязано се промъкна обратно в къщата. Страхуваше се, че може да се разкрещи и затова затисна с юмрук устата си.
Празнично подредената маса сякаш й се присмиваше. Бързо, гневно духна свещите, поставени в центъра. Новите дрехи, които беше подарила на Дейвид, лежаха забравени върху лъскавата хартия, с която с такава любов ги беше увила. Те сякаш също й се присмиваха. С широк гневен жест тя ги смъкна от масата на пода. После извади от джоба си една увита в лъскава хартия кутийка и се опита да я унищожи, докато дереше с нокти хартията и панделката, с която бе вързана.
— Каза да ти предам, че ще отиде да покаже колата си на Джак, но няма да се бави много — рече Ло, който се появи забързано в този миг. — Ти не каза ли…
Той се закова на място, когато тя рязко се обърна с вид на кобра, готова да ухапе.
— Какво трябваше да кажа, Ло? Какво? Че той не може да приеме колата? Че е прекалено скъпа и лъскава за един ученик от гимназията, който едва днес е получил шофьорската си книжка? Че е трябвало първо да се посъветваш с мен? Че нямаш право да му правиш такива скъпи подаръци? Кое от тези неща трябваше да кажа, за да проваля празника на Дейвид?
Ло помълча известно време. После рече:
— Въобще не ми хрумна да се посъветвам с теб.
— Е, трябваше да го направиш. Аз съм негова майка.
— А пък аз съм негов баща.
— Ти си Дядо Коледа! — кресна тя.
Сълзи се стичаха по пламналите й бузи, но тя дори не ги забеляза. Нито пък съзнаваше, че ръцете й са вдървено отпуснати надолу и малкото й тяло е сковано от ярост.
— Ти се появи в живота на Дейвид с подаръци. Ти си истински, ти си великолепен, ти си като бог. Лесно е да си баща, когато не сменяш пелени и не стоиш по цяла нощ до леглото на болното дете. Никога не ти се е налагало да го наказваш, когато сърцето ти се къса за него. Да, ти пропусна всичко това, нали?
— Ти сама си решила да отгледаш Дейвид.
— И отново бих взела същото решение. Аз го обичам. Дори щях да го кърмя, ако можех. Направила съм хиляди жертви, за да му осигуря прилично съществуване.
Вдигна ръка да го спре, като видя, че се готви да каже нещо.
— Всичко съм правила с радост и по собствено желание. Не очаквам благодарност от него. Знам, че ме обича. Искам само да ти кажа колко ми е неприятно, че ти се появи точно сега в живота му и се опитваш да ми го отнемеш.
— Не е вярно, Марни.
— Вече го направи. Той живее при теб, а не при мен. Ти му подари тази луксозна кола и…
Тя млъкна и се обърна с гръб към него, като стискаше малката кутийка в ръце.
— Какво?
— Просто си върви. Изчакай Дейвид навън. Не те искам тук. Вбесена съм, защото ме унижаваш.
— Какво има в тази кутийка? Още един подарък ли?
— Върви си, Ло. — Той се пресегна и измъкна кутийката от ръцете й.
— Дай ми това.
Марни се хвърли да си я вземе, но той я вдигна високо над главата си. После я отвори. Връзка ключове за кола падна на дланта му.
— Кола. — Като ругаеше яростно, Ло затвори очи и силно ги притисна с палеца и средния си пръст.
Марни избърса сълзите от лицето си и предизвикателно се изправи пред него.
— Кола на старо. Не е нова, не е лъскава, не е страхотна. Просто удобно транспортно средство. Той щеше страшно да й се зарадва, ако ти не беше му купил това електронно чудо с четири скорости!
Тя направи отчаян жест към алеята за коли пред къщата.
— Марни, аз…
— Не! — хрипливо извика тя и се дръпна назад. — Не ми трябват твоите извинения, нито съжалението ти. Не искам нищо от теб. Никога не съм искала каквото и да било. Не бих могла да лиша Дейвид от преимуществата, които ти ще му дадеш, но аз лично няма да взема нищо от теб.
— Не съм искал да се меся. В никакъв случаи нямах намерение да те нараня.
— Е, въпреки добрите си намерения, постигна точно това, Ло. А сега, моля те, просто си върви. — Марни имаше чувството, че не може да се владее повече. Сякаш за да се запази, скръсти ръце на гърдите си. — Не искам да идваш повече тук. Дейвид може да реши да остане да живее при теб. Ако стане така, двамата ще намерим възможност да се срещаме от време на време, но теб не искам да виждам повече.
Размаха пръст пред гърдите му.
— Не му казвай, никога не му казвай, че съм му купила кола. Това ще го накара да се чувства ужасно виновен.
Марни се наведе, събра новите дрехи, които бе подарила на Дейвид, и внимателно ги сгъна.
— Ето, вземи ги, може да му потрябват още преди да се видим отново.