— Аз ще отворя — извика Дейвид и забърза към вратата. Но преди да направи и две крачки, се закова на място и рязко се обърна. — Няма да си тръгнете, преди да се върна, нали?
— Не, няма — отвърна Ло. — Смятам да поостана.
— Чудесно!
Момчето се затича към предната част на къщата, откъдето се разнесе повторно звънене.
Ло се приближи плътно до Марни и я хвана за лактите. Тихо, но гневно изсъска:
— Вие май ми казахте, че нямате деца.
— Така е.
— А него как наричате?
— Аз не съм негова майка.
— Той ви вика „мамо“.
— Да, но
— И прилича на мен.
— Той…
— Но, по дяволите, не си спомням да съм спал с вас.
— Точно така! Не ме познавате, нали?
— Права сте. Но има някои неща, които не забравям.
Ло рязко я дръпна към себе си. Преди тя да успее да реагира, устните му разтвориха нейните. Езикът му проникна дълбоко между тях. Той сложи длан на задника й и бедрата й плътно се притиснаха към неговите.
Цялото тяло на Марни пламна от желание.
Ло явно бе обзет от същите слисващи усещания. Той вдигна лице и я погледна с неприкрито удивление, преди да я отблъсне от себе си.
Всичко това стана ясно за няколко секунди, което беше добре, защото Дейвид вече водеше най-важния й потенциален клиент по коридора към ателието. Когато двамата влязоха, Ло нехайно се облягаше на ръба на писалището и изглеждаше невинен като църковна хористка. Тя стоеше в средата на стаята и изглеждаше така самотна, сякаш се намираше посред Тихия океан без спасителна лодка.
— Мистър Хауард — задъхано каза Марни и докосна с пръсти треперещите си устни, — моля да ме извините за външния ми вид. Работех в градината, когато — Тя посочи към Ло. — Когато полковник Кинкейд ме изненада с посещението си.
Не беше необходимо да се притеснява заради небрежния си външен вид. Той дори не го забеляза.
— Е, това наистина е много неочаквана и приятна изненада — рече любезно шефът на рекламната агенция и пристъпи напред, за да стисне ръката на космонавта. — За мен е чест, сър.
— Благодаря. — Едва тогава той забеляза Марни.
— Мис Хибс, вие не ми казахте, че познавате нашия национален герой. — Ло сбърчи вежди. Като прочисти смутено гърлото си, човекът добави: — Не беше необходимо, разбира се.
— Полковник Кинкейд — моделът на корицата на телефонния указател.
— Ако ми възложат тази работа, Дейвид — каза тя и сконфузено облиза устни. Усети вкуса на неговата целувка и изпита странното, но не и неоснователно опасение, че другите може да са забелязали това. — Искате ли да видите скиците, които съм приготвила, мистър Хауард?
— Докато вие се занимавате с това — обади се Ло, — аз ще изведа Дейвид на разходка с колата.
— С поршето ли? — възторжено попита момчето. Нададе индиански боен вик, подскочи високо, удари тавана с ръка и изхвърча навън. — Вече имам шофьорското удостоверение за начинаещи — извика от коридора. — След няколко седмици ще получа и шофьорска книжка.
— Дейвид, да не си посмял да докоснеш колата на полковник Кинкейд! — разтревожено възкликна Марни.
— Всичко ще бъде наред.
— Но къде ще ходите?
— Ще пообиколим наоколо — нехайно отвърна Ло като сви рамене.
— Колко време ще се бавите?
— Съвсем малко.
Искаше й се да му изкрещи заради тези уклончиви отговори. Искаше й се да тропне с крак и да каже: „Не, Дейвид в никакъв случай няма да дойде с вас.“ Искаше й се да изтича след Дейвид, и да го сграбчи за ръката.
Но в присъствието на мистър Хауард не й оставаше нищо друго, освен да се държи учтиво. Знаеше, че Ло ще се възползва както трябва от положението. Наблюдаваше го как наперено прекоси коридора и излезе през входната врата, за да отиде при Дейвид, който вече седеше на предната седалка на колата.
— А вие, хъм, отдавна ли познавате полковник Кинкейд? — предпазливо попита мистър Хауард.
Марни се обърна и видя, че този човек направо ще се пръсне от любопитство. Той нямаше смелост да я попита направо за това какви са роднинските връзки между космонавта и юношата, който я наричаше „мамо“.
— Познавам го от известно време — хладно отвърна Марни.
Мистър Хауард си тръгна двайсет минути по-късно. Тя беше сигурна, че е харесал скиците й. Но докато ги слагаше в голяма кожена папка, я предупреди, че имал предвид и други двама художници и че крайното решение зависело от комисията, съставена от шефове на рекламни агенции и телефонни компании.
— Вашата работа ми се вижда по-авангардна от другите две.
— Това лошо ли е?
— Не — отвърна с усмивка той. — Може би е време да скъсаме с традицията. — И можа само да добави: — След около седмица ще научите какво решение сме взели.