Тя ги подаде на Ло.
После изтича на горния етаж и щом затвори вратата на спалнята след себе си, мигом избухна в сълзи.
На следващата сутрин, когато влезе в кухнята, за да си свари кафе, Марни с удивление установи, че тя е безукорно чиста. Из трапезарията нямаше дори следа от тържествената вечеря, макар че украсеният с цветя свещник все още стоеше в средата на масата. Явно Ло и Дейвид бяха почистили навсякъде, преди да си тръгнат.
Докато пиеше кафето си, Марни се питаше дали ще успее да продаде колата, която току-що бе купила. Може би от фирмата щяха да се съгласят да си я вземат обратно, като й върнат по-голямата част от парите. Докато размишляваше колко малко е вероятно да се случи подобно нещо, телефонът иззвъня.
— Мис Хибс?
— Да.
Обаждаше се един от лекарите на санаториума.
— Преди няколко минути майка ви получи тежък сърдечен удар. Вече пътува с линейка към болницата.
15.
Смрачаваше се, когато тя зави по улицата на Ло. Паркира колата пред къщата му и за миг остана да седи зад волана, прекалено уморена и отчаяна, за да се помръдне.
Най-накрая събра достатъчно сили, за да излезе от колата и да отиде до входната врата на къщата. Звънецът пронизително иззвъня, Венера подозрително излая и едва тогава Ло отвори вратата. Беше само по мокри бански гащета. Изглеждаше направо шокиран, като я видя.
— Здравей, Ло. Тук ли е Дейвид?
— Не.
— О!
Беше мислила само за това как ще стигне дотук и ще види Дейвид, нищо повече.
— Влез.
Беше по-лесно да го послуша, отколкото да помисли за някаква друга възможност. Пристъпи вътре и Ло затвори вратата. Венера я погледна изпитателно, а после се приближи до нея, за да завре нос в коляното й. Марни машинално посегна и потупа животното по главата.
— Това е направо невероятно — обяви Ло, като прокара пръсти през мократа си коса. — Ловджийските хрътки обикновено са хрисими, но Венера има непоносимост към всички останали представителки на женския пол.
— Тя разбира, че аз не представлявам никаква заплаха — каза Марни, а после, без всякакво предупреждение, изтърси: — Майка ми почина днес следобед.
Усмивката на Ло мигновено се стопи. Той притисна с ръка гърдите си. С труд преглътна. Погледна настрани, после отново към нея.
— Моите съболезнования, Марни. Как се случи?
— Тази сутрин е получила още един удар. Най-тежкия. Пристигнах в болницата няколко минути след като я бяха докарали там. Цял ден бях при нея в отделението за спешна помощ.
— Цял ден? Сама? Защо не ни се обади?
— Нямаше причини да ви се обадя. Тя въобще не дойде в съзнание.
— Но ти си в съзнание и не трябваше да понасяш всичко това сама.
Марни поклати глава.
— В болницата Дейвид щеше да се чувства неудобно. Нямаше да може да каже „сбогом“ на баба си, тъй че стоенето му там щеше да е излишно и безсмислено. Така стана по-добре. Смъртта й беше безболезнена. Струва ми се, че това е най-многото, на което можем да се надяваме всички ние. Макар че — с труд добави Марни — тя умря като нещастна жена.
— Марни.
Ло протегна силните си ръце и обхвана тесните й рамене. Тя се възпротиви, но той упорстваше и не я пусна. Най-накрая Марни се предаде и го остави да я привлече в прегръдките си. Опря буза на голата му мокра гръд. Той зарови пръсти в косата й. С другата си ръка я галеше утешително по гърба.
— Съжалявам, Ло. Толкова много съжалявам.
— Съжаляваш ли? — Той я остави да си поплаче няколко минути, а после прошепна: — Разкажи ми всичко.
Марни шумно подсмръкна, цялата предница на блузата й беше мокра. Банските му гащета бяха оставили голямо тъмно петно отпред на полата й, но тя дори не го забеляза.
— През тази седмица ходих да я видя и я попитах защо ти е изпратила онези писма.
— Тя опита ли да отрече?
— Не. Както ти предположи, искала е да бъде разкрита. Затова е написала моя адрес на пликовете. Каза ми, че е била сигурна, че ще ни откриеш.
— Откъде е знаела, че аз съм бащата на Дейвид?
— Подозирала го е от самото начало и ми каза, че е трябвало да е пълна глупачка, за да не разбере. Изчислила е времето между връзката ти с Шарън и рождената дата на Дейвид. Освен това колкото повече растял Дейвид, толкова повече заприличвал на теб.
Марни вдигна глава и го погледна.
— Ло, тя не ти е изпратила онези писма заради Дейвид. Въобще не е мислила за него тогава. Направила го е от озлобление.
— Няма защо да ми се извиняваш от нейно име, Марни.
— Имам чувството, че трябва да го направя. Колкото повече говорехме, толкова по-озлобена ставаше. Попита ме защо ти трябва да си живееш като в приказките, когато цялото й семейство е било съсипано заради теб.