— Добре.
Тя се почувства много смутена заради снощното си държане и ужасно й се спеше. Всъщност почти не можеше да държи главата си изправена. Когато успя да съсредоточи сънения си поглед върху Ло, забеляза, че той се е вторачил в нея.
— Да не би да си сложил нещо в храната? — попита тя, осенена от внезапно прозрение.
— В чая.
— Сложил си някакъв наркотик в чая?
— Не беше наркотик. Просто една капсулка, която няма да ти навреди и ще ти осигури спокоен сън.
— Ло! — Марни вложи цялата си сила в това протестно възклицание, но въпреки това то прозвуча като мяукане на новородено котенце.
Той отиде до нея, повдигна я от стола и я притисна към себе си.
— Време е да спинкаш.
— Никога няма да ти простя това — изломоти тя, притиснала лице до гърдите му. — Никак не е чудно, че имаш такъв успех с жените. Първо ги упояваш.
— Само онези, които вдигат много шум. — Ло я остави пред вратата на банята. — Съблечи се.
— Не е необходимо.
— Направи го, ако не искаш аз да те съблека.
Не беше възможно да спори с него, когато очите й се затваряха. Тя се подчини и влезе в банята.
— Зад вратата ще намериш един халат. Аз ще ти оправя леглото.
С движения на сомнамбул Марни смъкна дрехите си и ги пусна на пода. Лекият памучен халат беше ушит за мъж с два пъти по-големи размери от нейните, но беше хладен и мек. Тя го набра отпред и върза хлабаво колана.
Когато се върна в спалнята, Ло вече бе оправил леглото и потупваше възглавниците.
— Добро момиче. Лягай.
Марни легна и той я покри със завивките. Тя зарови лице във възглавницата и затвори очи.
— Не искам да стана самотна, нещастна и озлобена жена като майка ми, Ло. Повече скърбя за това, че беше нещастна, отколкото за това, че е мъртва.
— Знам.
Той хвана няколко кичура от косата й и ги стисна с пръсти. Все още беше съвсем мокра и миришеше на шампоан.
— Вече нямам семейство.
— Имаш Дейвид.
— И него ще загубя.
— Няма да стане. — Една сълза се плъзна изпод затворените й клепачи. Той я избърса, а после близна палеца си. — Искаш ли да ти разкажа една приказка?
— Стига да има щастлив край.
— Ти ще прецениш.
— За какво се разказва в нея?
— За един принц, който бил страхотно красив и си мислел, че има всичко, което светът може да му предложи. Той летял нависоко и в буквален, и в преносен смисъл. Бил наистина много наперен тип. Но ето че един ден получил някакво писмо, което го отвело до онази скромна къща, заобиколена с цветни лехи. Дамата, която живеела в къщата, работела в градината като селянка. Коленете й били изцапани, а над горната й устна имало капчици пот. Но тя не била селянка, ами предрешена принцеса. Тя самата не знаела, че е принцеса, но всички наоколо знаели това, защото била мила, добра и красива, с лъскава черна коса и големи сиви очи и устни Господи, какви устни имала!
Той млъкна, за да погледа устните й, като нежно ги очерта с пръст.
— Както и да е, принцът надникнал веднъж в тези големи сиви очи, целунал тези сладки-сладки устни и си казал: „Охо, братко, ти си загубен“. В обичайния си стил той започнал да се държи като негодник, например отправял необосновани обвинения и завоалирани заплахи и уреждал шумни купони, на които дори не му се искало да присъства. А принцесата си отмъстила, като го прокълнала. И той вече бил сляп за всички други жени. Щял направо да умре от желание, но единствената жена, която виждал и желаел, била принцесата. Затова отишъл при една прорицателка и я попитал: „Какво да направя с тази принцеса, дявол да я вземе?“ А прорицателката му отговорила: „За един принц ти наистина си много глупав. Измисли някакъв начин да я вкараш в леглото си“.
Ло се наведе, за да види как Марни възприема неговата необикновена приказка. Но тя вече не възприемаше нищо. Спеше.
16.
Марни въздъхна дълбоко и отвори очи. Тялото й бе отмаляло и обхванато от сладка леност, която проникваше във всяка клетка. Ударите на сърцето й бяха силни и отмерени. Почти усещаше как кръвта се разлива във вените й. Струваше й се, че никога не е била тъй спокойна и отпусната. Беше прекрасно да лежи така и да не прави нищо.
Прозина се и се протегна. Тъкмо тогава кракът й докосна нечий крак. Тя застина на място. После бавно се обърна на другата страна.
Ло спеше до нея. Русата му коса бе разрошена, а долната част на лицето му бе потъмняла от наболата брада. Завивките го покриваха до кръста. Гръдният му кош беше гол.
Като лежеше съвсем неподвижно и почти не смееше да диша, Марни го разглеждаше. Минутите бързо отлитаха. Нещо й подсказваше, че трябва веднага да напусне леглото, докато все още е в безопасност. Тогава при следващата си среща двамата щяха да могат да се погледнат с чиста съвест и да се преструват, че не са прекарали нощта в едно легло. Но тя бе толкова уморена от усилията да стои „в безопасност“, че нямаше сили да се помръдне.