— Защо?
— Искаше да знае дали родителите на Джак ще си бъдат у дома, дали ще има алкохол или наркотици и тям подобни. Трябваше да го убедя, че на Джак може да се разчита, както и на неговите гости. Той каза, че ми вярва, но все пак се обади на мисис Муър. — Дейвид се засмя. — Сега вече имам двама строги родители.
— Ло строг ли е?
— В неговата къща се спазват определени правила. Никаква телевизия, докато не си напиша домашните и той не ги провери. Само една сода на ден, но мога да пия пресен плодов сок колкото си искам. Три телефонни разговора дневно и всеки само по петнайсет минути. Касетофонът да свири така, че той да не го чува. Ло е също като теб, мамо. Дори ми каза, че не бива да се излежавам цяло лято, ами да си намеря работа, ако ми трябват джобни пари. Ясно ли ти е? Той е съгласен с теб. Казах му, че аз така и така се каня да си намеря работа.
— Харесва ли ти да живееш при него, Дейвид? — Марни знаеше, че е нечестно да го притиска така, но прекалено сериозното й изражение го подтикваше към откровен отговор.
— Ами да — отговори той, като жестикулираше смутено. — Това е страхотна къща. Ще се чувствам много самотен без Венера, вече така свикнах да е около мен. След вечеря ние с татко си говорим за разни неща — точно както правехме с теб. Понякога се шегуваме, но той става много сериозен, когато говорим за Бога и за честността, за онези неща, които наистина имат значение, нали разбираш?
Дейвид се прозина широко и прикри устата си с ръка.
— По дяволите! Съжалявам, мамо. Снощното безсъние ми се отразява.
— Защо не отидеш да си подремнеш? Ще се видим по-късно следобед.
— Сигурна ли си? Не искаш ли сега да си дойда у дома с теб?
— Не. Аз съм добре. Ти трябва да си починеш.
Той изпита видимо облекчение, макар че я прегърна силно. Марни вече бе излязла през входната врата, когато го чу да вика:
— Ей, татко? Къде си? — Точно така поздравяваше и нея, когато се прибираше у дома.
Как бе възможно тя да се мери с родния му баща, който можеше да си позволи да му купи нова кола и нов телевизор, когато тя цяла година се бе опитвала да събере пари за нови тапети в стаята му?
Въобще не бе възможно. Нямаше да го прави. Повече не.
17.
Марни тежко се изкачи по стълбите. Не запали лампите, макар че се смрачаваше и виолетови сенки изпълваха всеки ъгъл на къщата й.
Влезе в спалнята, свали черните си пантофки и остави дамската си чанта върху бюрото. Отиде до прозореца, който гледаше към задния двор, и няколко минути остана така, взирайки се в пространството. Отчаянието я обезсилваше.
Точно когато се канеше да се обърне, забеляза футболната топка на Дейвид, която лежеше забравена под азалията. Изглеждаше някак самотна, захвърлена, забравена, като истинско олицетворение на мъката в живота й.
С тежка въздишка тя посегна да разкопчее ципа на черната си рокля.
— Нека да ти помогна.
Подскочи от изненада и рязко се обърна. Ло стоеше на прага, все още облечен с тъмния си костюм и бялата си риза. Когато сърцето й започна да бие по-спокойно, Марни го укори:
— Изплаши ме до смърт. Откъде изникна?
— Ние те последвахме.
— Ние ли? Къде е Дейвид?
— Изпратих го у дома. Не искаше да отиде, но му казах, че нашият разговор ще е само за възрастни и че той не е поканен.
— Какъв разговор?
— Онзи, който ще започнем ей сега. Първо искам да знам как се чувстваш.
— Имаш предвид след погребението на майка ми ли? — Той кимна утвърдително. — Спокойна съм, защото знам, че тя почива в мир. Най-накрая.
— Добре. Но преди да започнем, нека да свалим тази рокля. — Ло влезе в стаята. — Обърни се.
— Нямам намерение да събличам роклята си, Ло. Ако ще разговаряме, предпочитам да остана с нея. Той явно нямаше желание да спори.
— Както искаш, но аз ще се посъблека.
Ло свали сакото и вратовръзката си и ги хвърли в долния край на леглото. Разкопча яката на ризата си и нави ръкавите й.
— Ето. Така е много по-добре.
— Всъщност радвам се, че си тук — каза Марни. — И аз искам да поговоря с теб.
— Давай.
— Ти си пръв.
— Добре. — Той подпря ръце на хълбоците си, пое си дълбоко въздух и няколко секунди се взираше в пода между краката си, преди да вдигне очи и да я погледне. — Ние с Дейвид вече обсъдихме този въпрос.
— Какво сте обсъдили?
— Искаме да отидем в съда и по законен път да променим фамилното му име на Кинкейд.
Думите му я пронизаха болезнено. Едва не извика от мъка. Тази промяна на името означаваше много. Тя определяше окончателно самоличността на Дейвид. Той вече щеше да бъде син на Ло. А не неин.