— Разбирам — хрипливо изрече Марни.
— Искам публично да го призная за мой син.
— Не е необходимо, Ло. Майка ми те заплашваше с публично изобличение, но това никога няма да стане.
— Знам, но то вече ми изглежда съвсем незначително. Всъщност бих искал всички да знаят кой е Дейвид и колко много означава за мен. Тази сутрин се обадих на моите родители и им казах за него.
— А те как реагираха?
Той огорчено поклати глава.
— Имаш предвид, след като се съвзеха от шока ли? Следващата седмица ще пристигнат да се запознаят с внука си. Той говори и с двамата и навъртя една дяволски голяма сметка. Мисля, че се обичат вече.
Марни усети, че се задушава, обърна му гръб и се приближи до прозореца.
— Това е чудесно. Толкова се радвам за Дейвид. — Помълча малко. — Като се има предвид тази новина, наистина е хубаво, че и аз стигнах до някои заключения.
Пое си дълбоко дъх и тесните й рамене се повдигнаха.
— Нямам намерение да се боря с теб в съда, Ло. Първо, аз не мога да се меря с теб. Ти си му родният баща. Това само по себе си е достатъчно. Аз му бях отлична майка, но засега ти май също се справяш отлично, което, да си призная, ме изненадва. Второ, никога няма да позволя Дейвид да бъде поставен в такова положение, че да му се наложи да избира между нас двамата. Той те обича. Вярвам, че ние и двамата го обичаме и искаме най-доброто за него. Той е щастлив, че живее при теб. Иска да носи името ти. Смятам, че е най-добре Дейвид да остане за постоянно при теб. Смятам да му кажа точно това.
Гърлото й беше така стегнато от напрежение, че я болеше. Думите с мъка се изтръгваха от устните й.
— Така или иначе след две години той ще отиде в колеж. — Тя наведе глава. — Нали виждаш, че не съм чак такава егоистка. От деня, в който Шарън ми каза, че е бременна, аз исках бебето, защото имах нужда да обичам някого и той да ме обича. Щом се грижиш за едно дете, то те обича инстинктивно. Шарън монополизираше цялото внимание на родителите ми, макар и в отрицателен смисъл. Тя ги изтощаваше. Не им оставаха сили да се грижат за мен. Тъй че аз имах нужда от Дейвид, както и той имаше нужда от мен. — Марни погледна през рамо към Ло. — Но той вече няма нужда от моите грижи. И не мога да го натоваря с отговорността да се грижи за моето щастие и да ми осигурява онова, което ми е необходимо. Няма да го направя.
— Чувствам се задължен да те прекъсна — обади се Ло. — Не смяташ ли, че си прекалено строга към себе си?
— Не искам да изглеждам като мъченица. Не си мисли, че се виждам като такава. Цял ден се подготвях, за да произнеса тази реч. Всяка дума идва направо от сърцето ми. Моля те, остави ме да се доизкажа. Има и още нещо.
Ло кимна с глава, давайки й знак да продължи.
— Онова, което се случи тази сутрин.
— Да?
— Имаше няколко причини да се случи.
— На първо място — добра предварителна подготовка.
— Ло, моля те.
— Извинявай.
Той нетърпеливо махна с ръка.
— Толкова ужасно се чувствах, след като умря мама. Бях отчаяна, нали разбираш. Питах се струва ли си да се живее, след като животът има такъв тъжен и жалък край и все неща от този род.
— Разбирам те. Имаше нужда от близостта на друго човешко същество и от някакво доказателство, че може би си струва да се живее.
— Да — каза тя, някак смътно учудена, че той я разбира така добре и може да опише чувствата й. — Точно така. И…
— Още ли има?
— Това беше много критичен момент.
— Ти търсеше отдушник за чувствата си. И го намери в секса — този върховен емоционален и физически катарзис.
— Точно така — тихо каза тя.
— Това ли е всичко? — попита Ло, като се приближи до нея.
— Да.
— Лъжкиня.
Марни рязко вдигна глава.
— Какво?
— Лъжеш. Има и друга причина за това, че поиска да правиш любов с мен. — Повдигна брадичката й с пръст. — Ти ме обичаш. Нали така, Марни? — Тя преглътна, облиза устните си и примигна. — Нали така? — повтори Ло.
Тя затвори очи и поклати утвърдително глава.
— Аз съм онзи проклет кучи син, който разби сърцето ти.
— Ти не го направи нарочно — рече тя и отвори пълните си със сълзи очи. — Просто направи така, че за мен беше невъзможно да обичам когото и да било друг. Дори аз не съм знаела, че една момичешка любов може да продължи толкова дълго.
Усети как бремето на последните седемнайсет години падна от сърцето й. Струваше си да пожертва малко от гордостта си, за да може свободно да говори за любовта си към него.
— Винаги съм те обичала. И когато се търкаляше със сестра ми върху онова одеяло на плажа. И когато излетя в космоса. И когато пристигна разярен вкъщи, за да кажеш за анонимните писма. Винаги съм те обичала, Ло Кинкейд.