Тя го изпрати до входната врата. Наблюдаваше го как се отдалечава и в същото време търсеше да зърне поршето. Не се виждаше наблизо. Марни разтревожено закърши ръце. Къде ли бяха отишли двамата? За какво ли си говореха? Дали Ло не обсипваше Дейвид с въпроси, на които той не можеше да отговори?
Вместо да се притеснява до побъркване, тя реши, че е крайно време да вземе така необходимия й душ. След малко излезе от спалнята си на втория етаж гримирана и по-самоуверена, отколкото беше, докато носеше гуменките и старата трикотажна блузка.
С облекчение дочу гласове откъм стаята на Дейвид. Застана до отворената врата и видя как Дейвид слуша като омагьосан разказа на Ло за първата му разходка в открития космос.
— Не се ли изплашихте? — попита Дейвид.
— Не. Преди това толкова пъти бяхме репетирали всичко, че знаех точно какво да очаквам.
— Но можеше да се окаже, че нещо не е наред.
— Разбира се. Но аз знаех, че един екипаж на кораба и един на земята се стараят всичко да бъде наред.
— А какво изпитвахте, когато за първи път излязохте в космоса?
Ло стисна очи.
— Вълнуващо е. С нищо не може да се сравни. Това е кулминацията след продължителната тежка работа, след ученията, упражненията, отлаганията, вземането на решения. Но си струва. Нещо повече.
Дейвид се приближи още повече до него.
— А за какво си мислехте тогава?
— Честно ли?
— Честно.
— Молех се да не се препълни торбичката за урина.
Дейвид се засмя.
— Не. Ама наистина ли?
— Е, освен това си мислех: „Това е. Точно това съм искал винаги да правя. За това съм роден. Това е. То става в момента.“
— Брей!
Благоговението, изписано върху лицето на Дейвид, разтревожи Марни.
— Не бих искала да ви прекъсвам — каза тя от прага, — но трябва да отида в санаториума да видя мама. А ти, Дейвид, ако не тръгнеш скоро, ще закъснееш за футболната тренировка.
Дейвид скочи на крака.
— Мамо, направо няма да повярваш! Той ми позволи да карам! Тази кола е по-особена, все едно че се намираш в пилотската кабина на самолет, нали така, полковник Кинкейд?
— Почти същото е. Затова я купих. Когато не мога да летя, ми се иска да си представям, че летя.
— Беше страхотно, мамо. Трябваше да дойдеш с нас. — После изведнъж я погледна виновно, толкова се беше увлякъл. Попита: — А как мина срещата ти с мистър Хауард?
— Той хареса скиците ми, но нищо не обеща. — Погледна без нужда часовника си. — Най-добре е да тръгваш, Дейвид.
— Футбол ли играеш?
Ло седеше на ръба на леглото. Сега се изправи.
— Аз съм полузащитник на „Торнадо“, това е училищният ни отбор. Ще станем шампиони на градското първенство.
— Харесва ми този самоуверен тон — с широка усмивка каза Ло.
— За да сме сигурни, че ще победим, треньорът ни задържа на игрището два пъти по-дълго от обикновено.
— Тогава е по-добре да не закъсняваш.
Двамата се приближиха до вратата, където стоеше Марни.
— Ще бъдеш ли тук, когато се върна?
— Не, той няма да е тук. — Когато тя отговори рязко на въпроса, който явно беше зададен на Ло; два чифта абсолютно еднакви очи се вторачиха в нея. Марни пресилено се усмихна. — Сигурна съм, че полковник Кинкейд си има и друга работа, Дейвид. Хайде побързай. И внимавай как караш този велосипед. Взе ли си ключа?
— Да, мамо. Е, довиждане, полковник Кинкейд. Направо не е за вярване, че се срещнахме. Благодаря за автографа.
— За мен беше удоволствие, Дейвид.
Двамата си стиснаха ръцете.
Доколкото Марни си спомняше, Дейвид за първи път нямаше желание да ходи на тренировка. Той затопурка надолу по стълбите, като току се обръщаше назад да погледне Ло. Щом излезе, Марни вдигна очи към своя гост.
— Наистина трябва да тръгвам. Майка ми не е много добре и ако не отида навреме, тя…
Той й препречи пътя и я накара да млъкне. Заедно с момчето бе изчезнало и очарователното му държане.
— Искам да чуя истината. И то веднага. — Бързо си пое дъх. — Дейвид мой син ли е?
Сивите очи на Марни се напълниха със сълзи. Тя облиза устни, които сега лъщяха от червилото с цвят на праскова. Наведе тъмнокосата си глава така, че короната от меки къдрици почти докосна гърдите му.
— Той е мой син — прошепна Марни. — Мой.
— Но има и баща. — Ло повдигна с пръст брадичката й. — Мой син ли е?
Марни го погледна право в очите и отговори:
— Да.
3.
Той стисна ръката й над лакътя. — Ще те закарам.
— В никакъв случай.
— Трябва да поговорим.
— Няма за какво да говорим.
— По дяволите! — възкликна той и лицето му почти докосна нейното. — Ти току-що ми каза, че имам син. Трябва да ти задам милион въпроси. Докато не получа отговори, няма да те пусна. За последен път ти казвам, че аз ще те закарам — натъртено заключи Ло.