9
Заместник-шерифът, който застъпи на нощна смяна, беше едър рус мъжага с месести рамене и дружелюбна усмивка. Беше на средна възраст и отдавна бе надживял и жалост, и яд. Единствено искаше да изкара без проблеми полагаемите му се осем часа и от пръв поглед си личеше, че нищо не е в състояние да попречи на това му намерение.
— Имате гостенин — съобщи той, като отключи вратата. — От прокуратурата. Не, спите, а?
— Рано ми е. Колко е часът?
— Десет и четиринадесет.
Застана до вратата и огледа килията. Едното одеяло беше постлано върху долното легло, другото — сгънато вместо възглавница. В кофата за боклук имаше две използувани книжни кърпи, а върху ръба на умивалника — тънко руло тоалетна хартия. Той кимна одобрително.
— Лични неща има ли тук?
— Само аз.
Той остави вратата на килията отворена. Тръгнахме по тихия коридор към асансьора и се спуснахме до регистратурата. До писалището стоеше един дебелак и пушеше с лула. Ноктите му бяха мръсни и миришеше на лошо.
— Аз съм Спранклин от прокуратурата — заяви дебелакът с груб глас. — Мистър Гренц ви вика при себе си. — Посегна към задния си джоб и извади белезници. — Я да ги опитаме дали ще станат.
Заместник-шерифът и чиновникът от регистратурата се захилиха — много им се видя забавно.
— Какво става, Спранк, страх те е да не те цапардоса в асансьора ли?
— Да ми е мирна главата — изръмжа той. — Един вече ми избяга. Направиха ме на нищо. Хайде да тръгваме.
Чиновникът му подаде някакъв формуляр и той се разписа с голям замах.
— Никога не рискувам излишно — продължи Спранклин. — Човек не знае на какво ще налети в този град.
Патрулен полицай доведе един пиян с разкървавено ухо. Запътихме се към асансьора.
— Загазил си го, момчето ми — обърна се към мен той, като се качвахме. — Здравата си го загазил. — Този факт, изглежда, му доставяше някакво неясно удоволствие. — В такъв град никак не е трудно да загази човек.
Момчето, което управляваше асансьора, се обърна и ми намигна. Аз се ухилих.
— И не се опитвай да вършиш глупости — сурово ме предупреди Спранклин. — Веднъж застрелях един. Искаше да ми избяга. После, ме направиха на нищо.
— Какво ли не се случва във вашата работа.
Той поразмисли.
— Така е. От всяко положение те правят на нищо. Ужасен град. Никакво уважение към човека.
Слязохме и минахме през двойната врата на прокуратурата. Телефонната централа беше изключена за през нощта — щифтовете стърчаха навън.
В чакалнята нямаше никой. В някои от кабинетите още светеше. Спранклин отвори вратата на малка осветена стая, в която имаше бюро, шкаф за папки, един-два стола с твърди облегалки и набит мъж с квадратно чене и глупав поглед. Лицето му бе зачервено и в момента, в който влязохме, пъхна нещо в чекмеджето на бюрото.
— Защо не почука? — изкрещя той на Спранклин.
— Извинявайте, мистър Гренц — изломоти онзи. — Мислех си за затворника.
И ме блъсна да вляза.
— Да му сваля ли белезниците, мистър Гренц?
— За какъв дявол си му ги сложил? — кисело попита Гренц и се загледа как Спранклин ги отключва. Ключът му беше закачен за ключодържател, голям колкото грейпфрут, и той доста се порови, докато го открие.
— Хайде, изчезвай — изръмжа Гренц. — Чакай навън, за да го върнеш.
— Дежурството ми свърши, мистър Гренц.
— Дежурството ти ще свърши, когато аз кажа.
Спранклин почервеня и изнесе дебелия си задник от стаята. Гренц гледаше ядно подире му, а когато вратата се затвори, прехвърли същия поглед върху мен. Придърпах си един стол и седнах.
— Не съм ти казал да седнеш! — излая Гренц. Бръкнах в джоба си, извадих една цигара и я пъхнах в устата си.
— И не съм ти разрешил да пушиш! — ревна Гренц.
— В килията може да се пуши, защо не и тук?
— Защото това е моят кабинет. Тук аз определям какво може и какво не може.
От другата страна на бюрото остро ме лъхна на уиски.
— Спокойно си допийте. Тъкмо ще се поуспокоите. Май ви пресякохме глътката.
Той рязко се облегна назад. Лицето му стана мораво. Драснах клечка кибрит и запалих цигарата си.
След продължителна пауза Гренц се обади:
— Добре, умнико. Ти си бил голям инат значи? Да ти кажа ли нещо? Тук влизат всякакви по размер — и форма. Но излизат само с един размер — малки, и с една форма — превити на две.
— За какво ме извикахте, мистър Гренц? И не се смущавайте от мен, дръпнете си една глътка от бутилката. Аз също бих си пийнал, ако бях уморен, изнервен и капнал от работа.
— Изглежда, че положението, в което се намираш, много-много не те смущава.