11
На другата сутрин пак се избръснах, облякох се, слязох както винаги с колата в града, паркирах на обичайното си място и ако пазачът на паркинга знаеше, че вече съм известна личност, с нищо не се издаде. Качих се горе, прекосих коридора и извадих ключа от джоба си. Някакъв тип с мазен вид се беше подпрял на стената и ме наблюдаваше.
— Ти ли си Марлоу?
— Е, та?
— Чакай тук. Един човек иска да говори с теб. Той отлепи гърба си от стената и бавно, лениво се повлече към изхода.
Влязох в кабинета си и вдигнах пощата от пода. Върху бюрото имаше още писма, сложени там от чистачката. Разтворих прозорците и започнах да отварям пликовете, като изхвърлях в кошчето ненужното, или с други думи, всичко. Включих звънеца към другата врата, натъпках си лулата, запалих я и седнах да чакам някой да изпищи за моята помощ.
Взех да си мисля за Тери Ленъкс, но някак си отвлечено. Той вече отстъпваше на заден план — с бялата си коса, нашареното от белези лице, със своята слабохарактерност, чар и особен вид гордост. Нито го осъждах, нито го анализирах, така както и никога не го попитах къде са го ранили или как изобщо се е оженил за момиче като Силвия. Като запознанство на параход по време на дълго плаване — сприятелявате се с някого, но не го опознавате. И Тери си отиде също като такъв познат, с когото си казвате довиждане на пристанището, обещавате си да поддържате връзка, но знаете, че нито вие ще го потърсите, нито той вас. Най-вероятно е никога повече да не го срещнете, а ако това все пак стане — ще ви се види съвсем друг човек и срещата ще мине като между членове на един и същ клуб: Как вървят работите? Горе-долу. Добре изглеждате. Вие също. А не, аз много напълнях. Абе то всички взехме да пълнеем. Спомняте ли си колко беше хубаво на „Фракония“ (или някой друг параход)? Ами да, чудно беше.
Глупости, чудно. Пукахте от скука. Заговорихте го само защото нямаше с кой друг да си размените дума. Дали и при нас с Тери не беше така? Не, не съвсем. Част от него ми принадлежеше. Бях вложил в него време, пари и три дни в дранголника, да не говорим за юмрука в ченето и удара във врата, за който си спомнях при всяко преглъщане. А сега беше мъртъв и дори не можех да му върна петстотинте долара. Това ме дразнеше. Дребните неща винаги най-много дразнят.
Звънецът на вратата и телефонът иззвъняха едновременно. Първо отговорих на телефона, защото другият звънец само ме известяваше, че някой е влязъл в кибритената кутийка, която ми служеше за чакалня.
— Мистър Марлоу? С вас ще говори мистър Ендикът. Един момент, моля.
После се обади и самият той:
— На телефона Сюъл Ендикът — сякаш не знаеше, че секретарката му вече ме бе информирала.
— Добро утро, мистър Ендикът.
— Радвам се, че са ви освободили. Идеята ви да не оказвате съпротива май излезе доста добра.
— Не беше идея, а чисто и просто инат.
— Предполагам, че повече нищо няма да се чуе за това дело, но ако имате нужда от помощ, обадете ми се веднага.
— Едва ли ще ми се наложи. Нали е мъртъв. Бая зор ще видят, докато докажат, че изобщо някога съм го виждал. А после трябва да докажат, че съм знаел за извършеното. След което трябва да докажат, че е извършил престъплението или че е бягал от закона.
Ендикът се изкашля.
— Може би — започна той внимателно — не са ви казали, че е оставил пълни признания.
— Казаха ми, мистър Ендикът. Но вие сте адвокат и ги разбирате тези работи. Първо трябва да докажат, струва ми се, че признанията не са фалшиви и съдържат само истината, нали така?
— Страхувам се, че нямам време за правни дискусии — рязко ми отвърна той. — Трябва да летя за Мексико с една доста тъжна задача. Предполагам, че се досещате.
— Аха. Зависи кого представлявате. Не забравяйте, че не ми го казахте.
— Не съм забравил. Довиждане, Марлоу. Предложението ми за помощ още важи. Но искам да ви предложа един съвет. Не бъдете прекалено уверен, че опасността ви е отминала. Работата, с която се занимавате, ви поставя в доста уязвимо положение.
И затвори. Аз внимателно върнах слушалката на мястото й. Останах за миг така, с ръка на телефона, намръщен. После заличих гримасата от лицето си и станах да отворя вратата към чакалнята.
До прозореца седеше някакъв мъж и разлистваше списание. Беше облечен в синкавосив костюм на почти незабележимо бледосиньо каре. Кръстосаните му един връз друг крака бяха обути с меки мокасини, удобни като гуменки. От джобчето му се подаваше сгъната на четири бяла кърпичка, а зад нея бяха пъхнати слънчеви очила. Косата му бе гъста, черна и къдрава. Много тъмен загар. Вдигна към мен бляскави като на птичка очи и се усмихна под тънките си мустачки. Тъмнокафявата му връзка бе завързана на предизвикателна фльонга върху искрящо бяла риза.