— Не съм съгласна.
Посъвзех се. Не можех да стоя повече на един крак със зяпнала уста като гимназистка. Тя беше страхотна. Отблизо ефектът беше почти парализиращ.
— Не съм казал, че не ме интересува, мисиз Уейд. Казах, или по-скоро исках да кажа, че едва ли ще мога да направя нещо, а ако опитам, боя се да не стане по-лошо.
Тя вече не се усмихваше.
— Много прибързано решавате. Не съдете за хората по постъпките им. Ако изобщо ще ги съдите, нека бъде според характера им.
Кимнах неопределено. Именно така си мислех и за Тери Ленъкс. Ако се съди по фактите, не беше кой знае какво с изключение на краткотрайното геройство в дупката — стига човек да вярва на Менендес. В случая обаче фактите не изчерпваха всичко. Той беше човек, когото не можеш да не харесаш. А колко такива хора срещаме в живота си?
— Но за това трябва да ги опознаете — добави мисиз Уейд тихо. — Довиждане, мистър Марлоу. Ако промените решението си… — Тя отвори бързо чантичката си и извади една визитна картичка. — И благодаря ви, че дойдохте.
Кимна на Спенсър и бързо се отдалечи. Наблюдавах я как излиза от бара, минава през остъкления коридор и прекосява ресторанта. Каква походка! После я проследих как минава под арката към фоайето. Бялата й пола се мярна за последен път при завоя. Чак тогава се отпуснах на стола и грабнах чашата с джина и портокаловия сок.
А Спенсър наблюдаваше мен. Очите му бяха много сурови.
— Добре го изработихте — забелязах, — но трябваше все пак от време на време да поглеждате към нея. Не е възможно да седиш половин час срещу такава жена и изобщо да не я забележиш.
— Глупаво беше, нали? — Той се опитваше да се усмихне, но малко насила. Начинът, по който я гледах, не му бе харесал. — Все пак хората имат по-особено мнение за частните детективи. Само при мисълта, че може да остане известно време в къщата им…
— Аз обаче няма да остана в къщата им. Но както и да е, измислете набързо някаква друга история. Можехте да се постараете малко, а не да ми разправяте, че някой си, бил той трезв или пиян, ще блъсне такова фантастично маце по стълбите и ще му счупи пет ребра.
Той почервеня. Ръцете му стискаха здраво чантата.
— Мислите, че лъжа?
— Какво значение има? Изиграхте си ролята. Вие самият май сте й мераклия.
Той скочи.
— Не ми харесва тонът ви. Не съм убеден, че вие ми харесвате. Направете ми тази услуга и забравете за нашия разговор. Смятам, че толкова стига за изгубеното ви време.
Той хвърли една двайсетачка на масата и добави още за келнера. После се изправи и ме загледа. Очите му мятаха мълнии, а лицето му беше все така червено.
— Аз съм женен човек с четири деца — възмутено добави той.
— Поздравявам ви.
В гърлото му нещо изклокочи, той се обърна и си тръгна. Много забързано. Гледах подире му известно време, после си допих питието, извадих пакетчето с цигарите, изтръсках една, забучих я в устата си и я запалих. Старият келнер се приближи и погледна парите.
— Желаете ли още нещо, сър?
— Не. Парите са ваши.
Той бавно ги вдигна от масата.
— Но това е банкнота от двайсет долара, сър. Господинът е сгрешил.
— Грамотен е. Парите са ваши, нали ви казах.
— Много съм ви благодарен. Ако сте сигурен, сър …
— Сигурен съм.
Той наклони глава и си тръгна, но видът му беше все така обезпокоен. Барът се пълнеше с народ. Две стройни полудевственици изчуруликаха покрай мен, каго размахваха ръце. Познаваха двамата тарикати в по-долното сепаре. Въздухът се изпълни с алени нокти и нежни обръщения.
Допуших си цигарата до половината и станах да си ходя. Когато се обърнах да прибера пакета с цигарите, усетих силен удар в гърба. Само това ми липсваше. Рязко се извърнах и в следващия миг съзерцавах профила на широкоплещест красавец в широки панталони. Беше вдигнал ръка за поздрав и се хилеше с широката усмивка на човек, който навсякъде се чувствува като у дома си.
Сграбчих вдигнатата ръка и го извъртях към себе си.
— Какво става бе, мой човек? Пътеките са неща тесни за богатата ти душевност?
Той грубо изтръгна ръката си.
— Я по-кротко, да не ти разхлабя ченето.
— Ха-ха! Та ти не можеш да вкараш гол от пет метра в празна врата.
Красавецът стисна месест юмрук.
— Недей, скъпи, ще си повредиш маникюра — добавих.
Той се овладя.
— Я се разкарай, друг път ще се заема с теб, че сега нямам време.
— Леле, че сме заети.
— Хайде, мърдай. Остроумието може да ти струва нов златен мост.
Ухилих му се.
— Обади ми се някой път. Но оправи диалога. Изразът му се смени. Той се засмя.
— Ти май си също от киното?
— Моите филми се прожектират само пред отбрана публика.