— Виж, това не знаех. Нашият човек сега е в Сиатъл. Ако желаеш, можеш да поговориш с него, като се върне. Казва се Аштърфелт.
— Благодаря ти, Джордж, за всичко. Десетте минути излязоха бая длъжки.
— И аз може да потърся помощта ти един ден.
— Организацията Карн — казах аз — никога не търси помощ от никого.
Той направи неприличен жест с палеца си. Оставих го в сивата килия и излязох през чакалнята. Сега вече ми се видя в друга светлина. Крещящите цветове придобиха някакъв смисъл след сивотата на канцелариите.
16
Встрани от пътя, в дъното на Сепълвида Каньон, имаше два квадратни жълти портала. Желязната решетеста порта на единия беше разтворена, а над нея имаше окачен надпис: „ЧАСТЕН ПЪТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Денят беше топъл и спокоен, ухаеше чувствено на евкалиптови дървета.
Минах с колата през портала и поех по чакълестия път, който се виеше спираловидно по хълма, стигаше до върха и се спускаше към една плитка долина. Въздухът в долината беше нажежен, с десет или петнадесет градуса потопъл, отколкото на пътя. Пътят свършваше, като заобикаляше около тревна площ, очертана с варосани камъни. Вляво имаше празен басейн, а няма нищо по-празно от празен басейн. От три страни го опасваха останките от тревна площ, по която още имаше шезлонги от червено дърво със силно избелели възглавници. Възглавниците са били многоцветни — в синьо, зелено, жълто, оранжево и ръждиво-червено. Шевовете се бяха поразпрали, копчетата бяха изхвръкнали и възглавниците се бяха изтумбили. От четвъртата страна басейнът бе ограден от високата мрежа на тенис-корт. Трамплинът над празния басейн имаше разкривен, уморен вид. Железните му части бяха ръждясали.
Стигнах до мястото за обръщане и спрях пред дървена постройка с козирка над входа и широка веранда. Вратата беше защитена с двойна мрежа. По мрежата дремеха големи черни мухи. Измежду вечнозелените и винаги прашни калифорнийски дъбове се виеха пътечки, а сред дъбовете, по склона на хълма небрежно бяха накацали бунгала, някои почти напълно скрити от погледа. Онези, които се виждаха, имаха изоставен, извънсезонен вид. Вратите им бяха затворени, прозорците закрити с тъмни пердета. Почти усетих дебелия слой прах по первазите.
Изгасих мотора и останах да седя ослушан, с ръце на волана. Нито звук. Мястото беше мъртво като египетски фараон, ако не се смяташе отворената врата зад двойната мрежа и че нещо шавна в полумрака зад нея. После чух тихо, но ясно изсвирване и зад мрежата се открои фигурата на мъж, който бутна вратата и бавно слезе по стълбите. Гледката, която представляваше, заслужава да се опише.
На главата си имаше черно мексиканско сомбреро, завързано под брадата. Ризата му беше бяла, копринена, безупречно чиста, разгърдена, със стегнати маншети и буфан-ръкави. Около врата си беше вързал черно шалче с ресни — единият му край беше къс, а другият се спускаше почти до кръста. Имаше черен пояс и черни панталони, плътно прилепнали по бедрата му. Отстрани панталоните му бяха обточени със златен ширит, от коляното надолу бяха цепнати и клоширани, а по дължината на цепката и от двете страни имаше златни капси. Краката му бяха обути в лачени танцови обувки.
Той слезе по стълбата, спря и ме загледа, като непрекъснато си подсвиркваше. Беше гъвкав като змия. Имаше най-големите и най-празните сивкави очи, които бях виждал през живота си, обрамчени с дълги копринени мигли. Чертите на лицето му бяха фини и безупречни, без да издават слабост. Носът — прав, почти тесен, устните — красиво пълни, на брадичката си имаше трапчинка, а малките му уши бяха елегантно прилепнали към главата. Кожата му беше бледа, сякаш недокосната от слънцето.
Той зае поза — лявата ръка на хълбока, а с дясната очерта във въздуха красива дъга.
— Здравейте. Хубав ден, нали?
— Тук ми се вижда прекалено горещо.
— Аз обичам да ми е горещо. Последното бе изречено категорично, с което дискусията приключи. Той седна на последното стъпало, извади отнякъде дълга пила и започна да си пили ноктите.
— Вие от банката ли сте? — попита, без да вдигне поглед.
— Търся доктор Веринджър.
Той спря да движи пилата и се загледа в топлата далечина.
— Кой? — Въпросът бе зададен без особен интерес.
— Собственикът на това място. Много сте лаконичен. Сякаш не знаете.
Той отново прехвърли вниманието си върху пилата и ноктите.
— Грешно са те осведомили, миличък. Това тук е собственост на банката. Затворено е заради някакви юридически неуредици, които не са ми много ясни. Подробности не знам.
При тези думи вдигна поглед към мен, а изразът му беше на човек, за когото подробностите нищо не значат. Излязох от „Олдсмобила“ и се облегнах на нагорещената врата, но бързо се отдръпнах на по-проветриво място.