— За коя банка става дума?
— Щом не знаеш, значи не идваш оттам. А щом не идваш оттам, значи нямаш работа тук. Хайде, мърдай. Изчезвай, и то веднага.
— Трябва да намеря доктор Веринджър.
— Заведението не работи. И както пише на входа, пътят е частен. Някой тъпанар е забравил да заключи.
— Ти ли си пазачът?
— Нещо такова. Но не ми задавай повече въпроси, миличък. Почваш да ми играеш по нервите.
— И като се разсърдиш, какво правиш — танцуваш танго с някоя катеричка?
Той се изправи рязко и грациозно. После се усмихна безизразно:
— Май ще трябва да те хвърля обратно в бричката ти.
— По-късно. Та къде, каза, ще намеря доктор Веризджър?
Момъкът прибра пилата в ризата си и вместо нея в дясната му ръка се появи нещо друго. Само едно мълниеносно движение и на юмрука му блесна лъскав пиринчен бокс. Кожата на скулите му се изпъна и някъде в дъното на големите сивкави очи се мярна пламъче.
Сетне бавно запристъпя към мен. Отстъпих назад, за да имам повече място за действие. Той пак взе да си подсвирква, но този път високо и пронизително.
— Не е нужно да се бием — обадих се. — Няма за какво. Пък и може да си сцепиш прекрасни те бричове.
Той беше по-бърз и от стрела. Хвърли се с един елегантен скок и лявата му ръка се стрелна светкавично. Очаквах нападението и доста бързо отметнах глава, но той целеше да хване дясната ми ръка и сполучи. А хватката му си я биваше. Дръпна ме рязко, за да изгубя равновесие, и ръката с бокса замахва широко. Ако ме цапардосаше по тила с това нещо, готов бях за болницата. Дръпнех ли го, щеше да успее да ме удари по лицето или по ръката точно под рамото. Което означаваше осакатена ръка или обезобразено лице. В такава ситуация изходът е само един.
Дръпнах го силно към себе си, като при падането блокирах изотзад левия му крак, сграбчих ризата му и я чух как се раздира. Нещо ме удари по тила, но не беше боксът. Извъртях се наляво, а той се преобърна настрана като котка и миг след това бе отново на крака, преди аз да възвърна равновесието си. Хилеше се. Явно цялата работа много му харесваше. Любуваше се на собствената си ловкост. И незабавно се хвърли пак в атака.
Отнякъде изрева силен, плътен глас:
— Ърл! Престани веднага! Чуваш ли, веднага! Той замръзна. На лицето му се появи болезнена усмивка. С бързо движение скри бокса в широкия си пояс.
Обърнах се и видях едър, набит мъж с пъстра хавайска риза да тича забързан към нас по една от пътеките, размахал ръце. Пристигна запъхтян.
— Да не си полудял, Ърл!?
— Това друг път да не го казвате, докторе — тихо отвърна Ърл. После се усмихна, обърна се и отиде да седне на стълбите. Свали сомбрерото, извади гребенче, започна разсеяно да реше гъстата си черна коса. След малко чух отново тихото му под свиркване.
Набитият мъж с ярката риза стобше и ме гледаше. И аз стоях и го гледах.
— Какво става тук? — изръмжа той. — Кой сте вие?
— Името ми е Марлоу. Попитах за доктор Веринджър, а момчето, което нарекохте Ърл, поиска да си поиграем. Сигурно от жегата.
— Аз съм доктор Веринджър — заяви той с достойнство. После извърна глава към другия: — Влез в къщата, Ърл.
Ърл бавно се надигна. Той изгледа доктора замислено и въпросително с големите си и безизразни сивкави очи. После се изкачи по стъпалата и дръпна покритата с мрежа врата. Облак мухи забръмча сърдито и щом вратата се затвори, отново се настани върху мрежата.
— Марлоу ли? — Доктор Веринджър отново се обърна към мен: — С какво мога да ви помогна, мистър Марлоу?
— Ърл ми каза, че вече сте приключили с бизнеса.
— Точно така. Изчаквам само някои юридически формалности и се изнасям. Тук сме само двамата с Ърл.
— Жалко — отвърнах разочаровано. — Защото се надявах да намеря тук един човек на име Уейд.
Той вдигна вежди, които биха заинтересували някой производител на четки.
— Уейд ли? Може и да познавам лице с такова име, то се среща доста често. Но защо именно тук?
— На лечение.
Той се намръщи. С такива вежди гледката бе наистина внушителна.
— Аз съм лекар, сър, но вече не практикувам. За какво лечение става дума?
— Уейд е алкохолик. От време на време го прихващат и тогава изчезва. Понякога сам се прибира у дома, друг път го довеждат, а този път се налага да го търсим.
Извадих визитната си картичка и му я подадох. Той я прочете без особено удоволствие.
— Какво му е на Ърл? — попитах. — За Рудолф Валентино ли се мисли?
Докторът отново ми демонстрира номера с веждите. Не можех да си откъсна очите от тях. Някои от косъмчетата стърчаха самостоятелно — къдрави, дълги по два сантиметра. Той едва помръдна рамене.