— Ърл е напълно безвреден, мистър Марлоу. Само понякога леко се отнася. В някакъв свой измислен свят, малко като на игра, ако мога така да се изразя.
— Така си мислите вие, докторе. Защото от моя гледна точка играта му е доста груба.
— О, мистър Марлоу, преувеличавате. Ърл просто обича да се издокарва. В това отношение е като малко дете.
— С други думи, е откачен. Това тук е нещо като санаториум, нали? Или по-скоро беше?
— Ни най-малко. Беше нещо като колония за хора на изкуството. Осигурявах им храна, квартира, всичко необходимо за спорт и развлечения и преди всичко уединение. При това на умерени цени. Хората на изкуството, както знаете, рядко са богати. Под хора на изкуството разбирам писатели, музиканти и прочие. Много ми беше приятно да се занимавам с това — докато го имах.
Последните думи го натъжиха. Веждите му се отпуснаха под същия ъгъл, както и устата. Да бяха малко по-дълги, щяха дори да влязат в устата му.
— Знам — пише го в папката. Както и за самоубийството преди няколко години. Свръхдоза нарко тици, нали така?
Той престана да мърда вежди и настръхна.
— Каква папка?
— Имаме си една папка със списъка на всички частни санаториуми, в които лекуват алкохолици, наркомани и леки форми на всякакви мании. И които, доста добре се охраняват.
— Тези санаториуми са разрешени от закона — рязко отсече доктор Веринджър.
— Да, поне на теория. Но понякога собствениците им забравят да ги легализират просто от разсеяност.
Той се стегна. На всичкото отгоре този човек имаше и нещо като достойнство.
— Намекът ви е оскърбителен, мистър Марлоу, Не виждам причини името ми да фигурира в подобен списък. Ще ви помоля да си вървите.
— Да се върнем на въпроса за Уейд. Да не би да е тук под друго име?
— Тук сме само двамата с Ърл. Съвсем сами. А сега ще ме извините, но…
— Бих искал да се поразходя, да поразгледам… Понякога е възможно да докарат някого до такова състояние, че да изтърве нещо, което не би искал да каже. Но не и доктор Веринджър. Той запази позата си на достойнство. Веждите му също. Хвърлих поглед към къщата. Отвътре се чуваше музика — танцова. И тихо пощракване с пръсти.
— Обзалагам се, че танцува — забелязах. — Това е танго. Обзалагам се, че танцува сам. Явно му хлопа дъската.
— Ще си вървите ли, мистър Марлоу? Или да повикам Ърл и заедно да ви изхвърлим от имението ми?
— Добре, добре, тръгвам си. Не се сърдете, докторе. В списъка имаше само три имена на В и вие ми се сторихте най-подходящият. Това е единствената ни следа — преди да изчезне, надраскал на един лист „доктор В“.
— Много имена започват с В — отвърна докторът безизразно.
— Така е. Но не и в нашия списък. Извинете за отнетото време. Ърл малко ме притеснява.
Аз се обърнах, запътих се към колата и влязох в нея. Но като затварях вратата, докторът вече ме бе настигнал. Той подаде глава през прозорчето, любезно усмихнат.
— Прав сте, че няма за какво да се караме, мистър Марлоу. Напълно ми е ясно, че във вашата професия на човек му се налага да бъде по-нахален от обикновено. Но какво именно ви притеснява във връзка с Ърл?
— Очевидно не е много наред. А като усетиш нещо не наред, винаги очакваш още. Има маниакална депресия, нали? И сега е в период на внезапен подем.
Той ме загледа мълчаливо. Изразът му беше сериозен и учтив.
— Мистър Марлоу, тук, при мен, са отсядали много интересни, талантливи хора. И не всички са били уравновесени като вас. Талантливите често са невротици. Но при мен няма условия за алкохолици или луди, дори и да ми допадаше този вид работа. Ърл е единственият ми служител, а той не става за гледане на болни хора.
— А за какво става според вас, докторе? Като изключим танците и маскарада?
Той се надвеси през прозорчето. Гласът му стана тих и доверителен.
— Родителите му бяха много близки мои приятели, мистър Марлоу. Някой трябва да се грижи за него, а тях вече ги няма. Ърл има нужда от спокойствие, да е далеч от шума и изкушенията на големия град. Той е с лабилна нервна система, но иначе е напълно безвреден. Както видяхте, изцяло е под моя контрол.
— Много сте смел.
Той въздъхна. Веждите му леко се размърдаха като мустачките на разтревожено насекомо.
— Саможертвата от моя страна е голяма — съгласи се докторът. — Надявах се, че Ърл ще може да ми помага в работата. Прекрасно играе тенис, плува, гмурка се като истински шампион и е в състояние да танцува по цели нощи. И почти винаги е в чудесно настроение. Но понякога имахме и… инциденти. — Той махна с голямата си ръка, сякаш за да пропъди лошите спомени. — И накрая трябваше да се откажа или от Ърл, или от работата си тук. Той вдигна двете си ръце с дланите нагоре, разтвори ги и тежко ги отпусна. Очите му се навлажниха.