Този път се беше издокарал като ковбой от Дивия Запад, а именно такъв бе довел Уейд у дома му предишния път. Ризата му беше тъмна, с бели тегели, а около врата си имаше небрежно вързано шалче на точки. Коланът му беше широк, кожен, целият обкован в сребро, с два кожени кобура, от които стърчаха пищови с дръжки от слонова кост. Елегантни бричове за езда и чисто нови ботуши, обшити с бяло, допълваха тоалета му. Беше килнал на главата си бяло сомбреро, от което висяха свободно връзки, изплетели от нещо като сребърна нишка.
Стоеше сам в ярката светлина на прожектора и въртеше едно ласо около себе си — актьор без публика, висок, строен, красив псевдоковбой, който сам си изнасяше представление и безкрайно се забавляваше. Ърл Двата пищова, Ужаса на Кочайска област. Мястото му беше в някое ранчо за гости от града, където така откачат на ковбойска тема, че и телефонистката ходи на работа с ботуши за езда.
Изведнъж той чу нещо, или се престори, че чува.
Ласото се отпусна, ръцете му светкавично измъкнаха пищовите и докато ги насочи, пръстите му вече бяха на спусъците. Той се взираше в тъмнината. Не смеех да шукна. Проклетите пистолети може да бяха и заредени. Но прожекторът го заслепяваше и той нищо не виждаше. Върна пищовите обратно в кобурите, вдигна ласото, нави го хлабаво и се прибра в къщата. Светлините изгаснаха и аз се размърдах.
Минах отстрани покрай дърветата и се приближих до бунгалото с осветените прозорци. Отвътре не се чуваше нито звук. Доближих единия прозорец и надникнах вътре. Светлината идваше от нощна лампа, поставена на шкафче до легло, върху което лежеше отпуснат по гръб един мъж. Ръцете му, в ръкави на пижама, бяха извадени от постелята, а широко отворените му очи се взираха в тавана. Сигурно беше висок. Лицето му бе донякъде в сянка, но все пак виждах колко е блед и брадясал — не се беше бръснал около четири дни. Разперените пръсти на дланите му лежаха безжизнено отпуснати извън леглото. Имах чувството, че не е помръднал от часове насам.
От другата страна на бунгалото се чуха стъпки, Изскърца врата и след малко се показа едрата фигура на доктор Веринджър. В ръцете си носеше голяма чаша доматен сок. Той запали един лампион и хавайската му риза стана още по-ярка. Мъжът на леглото дори не го погледна.
Докторът постави чашата на нощното шкафче, придърпа един стол до леглото и седна. Посегна и взе едната ръка на мъжа да измери пулса му.
— Как се чувствувате, мистър Уейд? — Гласът му беше мил и загрижен.
Мъжът в леглото нито му отговори, нито го удостои с поглед. Продължи да зяпа в тавана.
— Хайде, хайде, мистър Уейд, няма защо да сме унили. Пулсът ви е съвсем малко по-ускорен от нормалното. Леко сте отпаднал, но иначе…
— Теги — проговори внезапно легналият мъж. — Кажи му на този, че след като му е известно как се чувствувам, няма защо да ме пита.
Гласът му беше приятен, ясен, но в тона се усещаше горчивина.
— Кой е този Теги? — търпеливо попита доктор Веринджър.
— Моят официален говорител. Ей го там горе, в кьошето.
Докторът погледна нагоре.
— Виждам само едно малко паяче. Престанете да се занасяте, мистър Уейд. На мен тия не ми минават.
— Тегенария доместика, или обикновен скачащ паяк — продължи мъжът. — Обичам паяците. Те никога не носят хавайски ризи.
Докторът облиза устните си.
— Нямам време за шеги, мистър Уейд.
— Теги не може да се нарече шегаджия. — Уейд бавно обърна главата си, сякаш му тежеше, и презрително се втренчи в доктора. — Теги е много сериозен. Той бавно се приближава и щом не го гледате, скача безмълвно към вас. И така, малко по малко се е доближил и прави последния скок. И ви изсмуква до капка, докторе. До последната капка. Не, Теги не ви изяжда. Той просто ви изсмуква, докато остане само кожата. Ако имате намерение още дълго да носите тази риза, докторе, боя се, че това може да стане много по-рано от предполагаемото.