— Кио става? — попита ме жизнерадостно.
— Хвърляй бокса — заповядах аз, без да го напускам от очи.
Той наведе изненадан поглед към ръката си. После свали бокса и го захвърли небрежно в ъгъла.
— А сега колана с пищовите — продължих. — Без да се докосваш до тях, само разкопчай токата.
— Те не са заредени — усмихнат обясни той. — Дори не са истински.
— Колана. Хайде, бързо.
Ърл хвърли поглед към късото дуло на пистолета.
— Ама този истински ли е? Ами да, разбира се — мрежата.
Човекът в леглото вече не беше в него. А зад гърба на Ърл. Бързо се пресегна и измъкна единия от лъскавите пищови. На Ърл това не му хареса. И си пролича по лицето му.
— Не го закачайте — сърдито му се скарах. — Върнете го обратно.
— Той не лъже — обади се Уейд. — Не са истински. — Отстъпи назад и сложи лъскавия пищов върху масата. — Боже, колко слаб се чувствувам.
— Сваляй колана — наредих за трети път. Като започнеш нещо с такъв като Ърл, трябва да го довършиш докрай. Твърдо и без много-много приказки.
Той най-сетне изпълни нареждането ми, при това е готовност. После с колана в ръка отиде до масата, взе си втория пищов, върна го в кобура и пак си сложи колана. Не го закачих; И чак тогава той забеляза доктор Веривджър, скупчен на пода до стената. Зацъка загрижено, прекоси бързо стаята, влезе в банята и донесе стъклена кана с вода. Изсипа я всичката върху главата на доктора. Той се задави и се обърна на другата си страна. После изстена. После се хвана за ченето. После взе да се надига. Ърл му помогна да стане.
— Извинете ме, докторе. Ударил съм ви, без да видя кой е насреща ми.
— Добре, добре, няма нищо счупено — махна с ръка докторът. — Докарай колата, Ърл. И не забравяй ключа за катинара.
— Колата, да я докарам, да, добре. Веднага. Ключа за катинара. Разбрах. Тръгвам, докторе.
И той излезе от стаята, като си подовиркваше. Уейд беше приседнал на крайчеца на леглото и имаше доста немощен вид.
— Вие ли сте детективът, за когото спомена докторът? Как ме открихте?
— Като задавах въпроси на хора, дето разбират от тези работи. Ако искате да се приберете у дома, почнете да се обличате.
Доктор Веривджър се беше облегнал на стената и си разтриваше ченето.
— Аз ще му помогна — обади се той с надебелял глас. — Цял живот помагам на хората и за благодарност получавам крошета в зъбите.
— Представям си какво ви е — отвърнах. Излязох и ги оставих да се обличат.
20
Колата беше паркирана съвсем наблизо, но Ърл го нямаше. Беше спрял колата, изгасил фаровете и после се бе върнал в голямото бунгало, без да ми каже дума. Все още си подсвиркваше, като се опитваше да налучка някаква почти забравена мелодия.
Уейд внимателно ое намести отзад, а аз седнах до него. Караше доктор Веринджър. Ако ченето и главата го боляха, той с нищо не го показа. Преминахме хребета и се спуснахме към чакъления път.
Ърл вече бе отключил и отворил портата. Казах на Веринджър къде съм оставил колата и той ни закара дотам. Уейд се прехвърли в нея и седна безмълвен, загледан в празното пространство. Веринджър слезе, отиде при него и тихо му заговори:
— По въпроса за петте хиляди долара, мистър Уейд. Чекът, дето ми го обещахте.
Уейд се протегна назад и опря глава на облегалката.
— Ще си помисля.
— Но вие обещахте. Тези пари ми трябват.
— Действувах по принуда, Веринджър, обаче сега имам закрила.
— Нахраних ви и ви изкъпах — настоя Веринджър. — Дойдох посред нощ, закрилях ви, излекувах ви — поне засега.
— Но не и за пет хилядарки — присмя му се Уейд. — И без това достатъчно измъкнахте от мен.
Но Веринджър не го оставяше на мира.
— Обещаха ми една връзка в Куба, мистър Уейд. Вие сте богат човек. Трябва да помагате на другите, когато са в нужда. Аз имам да се грижа и за Ърл. За да се възползувам от тази възможност, ми трябват нари. Ще ви се изплатя до последния цент.
Взех да се притеснявам. Много ми се пушеше, но се страхувах на Уейд да не му прилошее.
— Как ли пък не — уморено възрази Уейд. — Няма да доживеете толкова. В най-скоро време онова, откаченото, ще ви заколи, както спите.
Веринджър отстъпи назад. Не можех да видя лицето му, но гласът му стана по-груб.
— Има и по-неприятни начини да се умре и, струва ми се, вашият ще бъде именно такъв.
Той се върна при колата си, качи се, мина през портата и изчезна. Аз дадох заден, обърнах и потеглих към града. Като изминахме един-два километра, Уейд промърмори:
— Защо да му давам на този шишкав мърльо пет хилядарки?