— Нямате основание.
— Тогава защо се чувствувам мръсник, задето не му ги дадох?
— Пак нямате основание.
Той едва помръдна глава, колкото да ме погледне.
— Грижеше се за мен като за малко бебе. Не ме оставяше сам нито за миг от страх да не влезе Ърл и да ме пребие от бой. Прибра всички пари, които имах в себе си, до последния цент.
— Сигурно с ваше съгласие.
— Вие на негова страна ли сте?
— Хайде стига. Аз само си върша работата. Още километър-два мълчахме. Прекосихме едно отделено от града предградие. Уейд отново заговори:
— Все пак по-добре да му ги дам. Той е разорен. Имението е ипотекирано, а ипотеката е пресрочена. Няма да му платят нито цент. И всичко заради онова, откаченото. Защо ли го прави?
— Не мога да знам.
— Аз съм писател — продължи Уейд. — Трябва да знам какво мотивира хорските постъпки. А изобщо не познавам хората.
Минахме дефилето и след още едно изкачване пред нас се ширнаха до безкрая светлините на долината. Спуснахме се към северозападната магистрала, която води към Вентура. След малко прекосихме и Енсино. Спрях на един светофар и хвърлих поглед нагоре към светлините на хълма, където бяха големите къщи. В една от тях са живели Ленъксови. После продължихме напред.
— След завоя — уточни Уейд. — Или може би знаете пътя?
— Знам го.
— Между другото не ми казахте името си.
— Филип Марлоу.
— Хубаво име. — Гласът му изведнъж рязко се промени и той попита: — Я чакайте! Вие ли бяхте замесен в случая с Ленъкс?
— Да.
Той се втренчи в мен от тъмнината. Минахме последните сгради на главната улица на Енсино.
— Аз я познавах — обади се Уейд. — Слабо. А него изобщо не съм го виждал. Цялата история е много странна. Полицията май много-много не се е церемонила с вас, а?
Не му отговорих.
— Може би не желаете да говорим за това.
— Има нещо такова. Вие защо се интересувате?
— Ами че нали съм писател, дявол да го вземе. Кой знае колко е интересна цялата история.
— Починете си от работа тази нощ. Сигурно се чувствувате много отпаднал.
— Добре, добре, Марлоу. Не ви се харесвам. Разбрах.
Стигнахме завоя и аз свих към ниските хълмове и долинката помежду им, което и беше Айдъл Вали.
— Нито ми харесвате, нито не ми харесвате — обясних му. — Не ви познавам. Жена ви ме нае да ви открия и да ви заведа у дома. Щом ви закарам, повече нямам работа с вас. Защо е избрала мен, не знам. Но, както вече ви казах, просто си върша работата.
Завихме покрай един хълм и излязохме на по-широк и по-гладко асфалтиран път. Той се обади, че къщата им била на един километър по-нататък, от дясната страна. Каза ми номера, който вече ми беше известен. За човек в неговото състояние бе доста бъбрив.
— И колко ви плаща за тази работа?
— Не сме говорили по въпроса.
— Колкото и да плати, малко ще е. Дължа ви хиляди благодарности. Голяма работа свършихте, приятелю. Не заслужавам толкова усилия.
— Така ги виждате нещата тази нощ.
Той се изсмя.
— Знаете ли, Марлоу? Може би ще ми харесате. И вие сте копеле — като мен.
Стигнахме къщата. Беше двуетажна, покрита с шинди, с малък портик с колони и дълга тревна площ от входа до гъстата редица храсти, започваща от бялата ограда. Портикът бе осветен. Вкарах колата в алеята и спрях до гаража.
— Ще се оправите ли без моя помощ?
— Разбира се. — Той се измъкна от колата. — Няма ли да дойдете на чашка?
— Сега не, благодаря. Ще изчакам тук, докато влезете.
Но той стоеше и дишаше тежко. После каза само едно кратко „добре“, обърна се и тръгна внимателно към входната врата по покритата с плочи пътека. Подпря се за миг на една от белите колони, пробва вратата, тя се отвори и той влезе. Вратата остана отворена и върху зелената трева падна сноп светлина. Чуха се високи гласове. Дадох заден, като си светех само с габаритните светлини. Някой ме повика.
Погледнах и видях Айлийн Уейд, застанала в светлината на отворената врата. Не спрях и тя се затича към мен. Нямаше как, трябваше да спра. Изгасих фаровете и излязох от колата. Когато тя наближи, казах:
— Трябваше да ви се обадя, но ме беше страх да го оставя.
— Разбира се. Трудно ли беше?
— Ами … малко по-трудно, отколкото да звъннеш на вратата.
— Хайде заповядайте вътре и ми разкажете всичко поред.
— Той трябва да си легне. И утре ще е като чисто нов.
— Канди ще му помогне. Тази нощ няма да пие, ако това имате пред вид.
— И през ум не ми е минало. Лека нощ, мисиз Уейд.
— Сигурно сте изморен. Не ви ли се иска една чашка?
Запалих цигара. Имах чувството, че от две седмица не съм пушил. Вдишвах дълбоко пушека.
— Ще ми позволите ли да си дръпна веднъж?