— Опитахте ли полицията?
— Опитах. Може да ми дойде редът по някое време догодина. Но засега са много заети да се подмазват на Метро Голдуин Майер.
— Ами Дружеството за защита на животните? Ами Клатиопашките?
— Тия пък какви са?
Обясних му за Клатиопашките. Но той не прояви никакъв интерес. А за дружеството знаеше. Дружеството да вървяло по дяволите. Те не забелязвали нищо по-дребно от кон.
— На вратата пише, че сте детектив — настоя той заядливо. — Тогава се грабнете и детективствувайте. Петдесетачка, ако я пипнете.
— Съжалявам, но в момента съм зает с друго дело. Пък и не е по моята част да се вра две седмици в някоя къртичина в задния ви двор — дори за петдесетачка.
Той стана и ми се озъби.
— Много пък си надут. Не му трябвали мангизи! Не може да си развали кефа, за да спаси живота на едно мъничко кученце. Върви по дявалите!
— И аз си имам проблеми, мистър Куисинен.
— Ще й извия врата, ако я пипна — закани се той и не се усъмних, че би го направил. Можеше да отвие задния мрак на някой слон. — Затова искам друг да ми свърши работата. Да го трови само защото мъничкото ми лаело по минаващите коли! Дърта вещица!
Той се запъти към вратата.
— Сигурен ли сте, че иска да отрови именно кучето? — попитах гърба му.
— Разбира се, че съм сигурен. — Беше почти стигнал до вратата, когато загря. И тогава се обърна много бързо: — Я повтори, умнико!
Но аз само поклатих глава. Не ми се разправяше с него. Ще вземе да ме халоса по главата със собственото ми бюро. Той изгрухтя и излезе, като за една бройка да отнесе и вратата.
Следващото „куку“ беше жена — нито стара, нито млада; нито чиста, нито много мръсна, очевидно бедна, опърпана, заядлива и глупава. Момичето, е което живеела в една стая — такива наричат всяка жена, която работи и е независима, момиче, — крадяло пари от портмонето й. Веднъж, долар, втори път десет цента, но се събирало. Направила сметка, че вече била ограбена с близо двайсет долара. Не можела да си го позволи. Не можела да си позволи да смени квартирата. Не можела да си позволи да наеме и детектив. Смяташе, че трябва да посплаша съквартирантката й по телефона, без да споменавам имена.
Нужни бяха двайсет минути, за да ми разправи всичко. И през цялото време, докато говореше, мачкаше чантата си.
— Това може да го направи всеки ваш познат — изтъкнах й аз.
— Да, ама нали сте детектив, все си е друго.
— Нямам разрешително да плаша хора, за които нищо не ми е известно.
— Ще й кажа, че съм била при вас. Няма да споменавам, че съм идвала заради нея. Само — че работите за мен.
— На ваше място не бих говорил такива неща. Ако споменете името ми, тя може да ми се обади и тогава ще й изложа фактите.
Тя скочи на крака и се ударни по корема с овехтялата си чанта.
— Вие не сте джентълмен — извика пискливо.
— А къде пише, че съм?
Тя излезе, като си мърмореше нещо под носа.
Рано следобед ме посети мистър Симпсън Еделвайс. Даде ми и визитната си картичка като доказателство, че това е истинското му име. Бил управител на агенция за шевни машини. На вид беше дребен изморен човечец на около четирийеет и осем — петдесет години, с малки ръце и крака, с кафяв костюм с прекалено дълги ръкави, колосана бяла яка и лилава вратовръзка с диамантена игла. Седна на крайчеца на стола, без да мърда, и ме загледа с тъжни черни очи. Косата му също беше черна, гъста и твърда, без нито един бял косъм, доколкото можех да видя. Мустаците му бяха късо подстригани, леко червеникави. Можеше да мине за трийсет и пет годишен, но ръцете го издаваха.
— Наричайте ме Симп — започна той. — Всички така ми викат. Знаех, че ще се случи. Аз съм евреин, а се ожених за друговерка, двайсет и четири годишна, красавица. Вече два пъти е бягала от мен.
Той извади нейна снимка и ми я показа. Може би на него му се струваше красива, но аз видях една едра, отпусната крава с размазана уста.
— С какво мога да ви помогна, мистър Еделвайс? Защото с разводи не се занимавам. — Опитах се да му върна снимката, но той махна с ръка да я задържа. — Към всеки клиент се обръщам с „мистър“ — добавих. — Поне докато не е излъгал един-два пъти.
Той се усмихна.
— Нямам причини да лъжа. Не става дума за развод. Просто искам Мейбъл да се върне при мен. Но тя не идва, докато не я намеря. Сигурно така й е по-забавно.
И той ми разказа всичко за жена си — търпеливо, без злоба. Пиела, ходела по мъже, не била добра съпруга според неговите разбирания, но и той бил възпитан прекалено строго, затова не можел да съди. Душата й била голяма като хамбар, както се изрази, и я обичал. Не си правел илюзии, че е идеалният съпруг, само един трудов човек, който редовно носел заплатата си у дома. Сметката в банката им била обща, на двамата. Тя изтеглила всичко, но той бил подготвен за това. Знаел много добре с кого е офейкала и ако бил прав в преценката си, мъжът щял да я оскубе до последния цент и да я зареже.