— Сега вече ми стана ясно — изпитваш нужда да обиждаш някого. Е хайде тогава, давай, приятелче. Като вземеш да удряш прекалено силно, ще се обадя.
Той се ухили и разроши гъстата си къдрава коса. После забоде показалец в гърдите си.
— Това, което виждаш пред себе си, Марлоу, е нищожен писател с нищожен бизнес. Всички писатели са кофти, ама от мен по-кофти няма. Написал съм дванайсет бестселъри и ако някога завърша онази купчина смет ей там на бюрото, броят им ще нарасне на тринайсет. И нито една от тях не заслужава клечката кибрит, с която бих ги запалил да вървят по дяволите. Имам разкошна къща в най-разкошния жилищен район, собственост на най-богатия мултимилионер. Имам прекрасна жена, която ме обича, и прекрасен издател, който ме обича, а аз обичам себе си най-много от всички. Но съм един егоцентричен кучи син, една литературна проститутка или ако предпочиташ — сводник и истински мръсник. Та кажи сега, какво можеш да направиш?
— Ти кажи.
— Ами защо не се ядосаш?
— Че какво има да се ядосвам? Седя и те слушам как мразиш себе си. Е, скучно ми е, но това с нищо не накърнява чувствата ми.
Той се изсмя грубо.
— Харесваш ми. Дай да пийнем по нещо.
— Не тук, приятелче. Не двамата насаме. Не желая да бъда свидетел на първата ти чашка. Никой не може да те спре после, пък и предполагам, че никой няма и да се опита. Но не искам да допринеса за разливането ти.
Той се изправи.
— Няма защо да пием тук. Да отидем в хола и да погледаме отбраната паплач, с която човек се събира, след като натрупа достатъчно мръсни пари, за да живее, където и те живеят.
— Виж какво, я недей — забрави. Те не са по-различни от всеки друг.
— Така е — процеди той през зъби. — А трябва да са по-различни. Ако не са, каква полза от тях? Те са висшето общество на тази страна, а с нищо не са по-добри от шофьори на камиони, накъркани с евтино уиски. Дори не са толкова добри.
— Хайде стига — отново се опитах да го успокоя. — Ако искаш да се нафиркаш, твоя работа. Но няма защо да си го изкарваш на хората, които могат да фиркат, без след това да прибягват до помощта на доктор Веринджър и без да откачат дотам, че да хвърлят жените си надолу по стълбите.
— Да — съгласи се той и изведнъж стана спокоен и замислен. — Ти, приятелче, издържа изпита. Какво ще кажеш да дойдеш да поживееш тук известно време? Ще ми бъдеш от голяма полза само с присъствието си.
— Не виждам как именно.
— Аз обаче виждам. Само с присъствието си. Какво ще кажеш за хиляда на месец? Като се напия, ставам опасен. А не искам нито да съм опасен, нито да съм пиян.
— Не бих могъл да ти попреча.
— Опитай три месеца. Искам да свърша проклетата си книга и да замина за известно време. Ще полежа някъде из швейцарските планини и ще се пречистя.
— Книгата, казваш? Имаш ли нужда от тези пари?
— Не. Но щом съм започнал нещо, трябва да го свърша. Моля те като приятел. За Ленъкс направи много повече.
Станах, приближих се до него и го погледнах право в очите.
— Направих и ето че Ленъкс е мъртъв сега. Мъртъв.
— Я стига. Не се разкисвай. — Той опря ръба на ръката си до гърлото. — Дотук ми е дошло от разнежени лигльовци.
— Разнежени? Или просто добри?
Той отстъпи назад и се препъна в ръба на кушетката, без обаче да загуби равновесие.
— Върви по дяволите — каза Уейд с равен глас. — Значи не щеш. Не ти се сърдя, естествено. Има едно нещо, което искам да разбера, защото трябва да го разбера. Но ти нямаш представа какво е то, а и аз не съм сигурен, че имам. Едно само ми е ясно — че има нещо и трябва да го науча какво е.
— За кого се отнася? За жена ти ли?
Той сви устни.
— За самия мен, струва ми се. Хайде да вървим най-после да пийнем по нещо.
Той тръгна към вратата, отвори я и ние излязохме от стаята.
Ако намерението му е било да се почувствувам неудобно, можеше да се поздрави с големия успех.
24
Още с отварянето на вратата шумът от хола гръмна в ушите ни. Беше по-висок отпреди, ако това изобщо беше възможно. С около две чашки по-висок. Уейд поздрави тоз-онзи и хората се радваха, че го виждат. Впрочем те биха се зарадвали в момента и на Бостънския удушвач. Животът им се виждаше един голям весел спектакъл.
По пътя към бара минахме покрай доктор Лоринг и жена му. Докторът стана и се изправи срещу Уейд. Лицето му беше изкривено от омраза.
— Приятно ми е да ви видя, докторе — любезно поздрави Уейд. — Здравей, Линда. Къде се губиш? Впрочем глупав въпрос. Аз…
— Мистър Уейд — започна Лоринг с треперещ глас. — Трябва да ви кажа нещо. Нещо много просто и, надявам се, ясно. Оставете жена ми на мира.