— А, не. Не. Роджър е много талантлив. Абсолютно съм сигурна, че тепърва ще напише най-добрите си неща.
— Казах ви, че мнението ми е съвсем любителско. Вие споменахте онази сутрин, че може би е разлюбил жена си. И това също може да е точно обратното.
Тя погледна към къщата, после й обърна гръб. Проследих погледа й. До прозореца бе застанал Уейд и гледаше към нас. После отиде зад бара и посегна към едно от шишетата.
— Няма смисъл да му се месим — бързо изрече тя. — Аз никога не му се бъркам. Никога. Вероятно сте прав, мистър Марлоу. Единственото, което можем да направим, е да го оставим сам да се пребори със себе си.
Лулата бе изстинала вече и аз я прибрах.
— След като, така или иначе, налучкваме, какво ще кажете за второто ми предположение — че е точно обратното?
— Аз обичам мъжа си — простичко ми отвърна тя. — Не съм влюбена като младо момиче, разбира се, но го обичам. Жената само веднъж в живота си е младо момиче. Мъжът, когото обичах тогава, е мъртъв. Убиха го във войната. И името му, колкото и да е странно, започваше със същите букви като вашето. Но вече какво значение има! Освен дето понякога не мога да повярвам, че е мъртъв. Трупът му не бе открит. Но не беше само той. — Тя ме изгледа продължително, изучаващо. — Понякога, не често, разбира се, като вляза в тихо барче или във фоайето на някой хубав хотел в мъртъв час, или ако се намирам на палубата на презокеански-параход рано сутрин или късно вечер, все очаквам да го видя в някой тъмен ъгъл; седи и ме чака. — Тя замълча и наведе очи. — Глупаво е, естествено. Срам ме е от това. Ние бяхме много влюбени, с онази дива, тайнствена, невероятна любов, която идва само веднъж.
Тя млъкна и се загледа в езерото като в транс. Аз пак се обърнах към къщата. Уейд стоеше до стъклените врати откъм стаята с чаша в ръка. После пак погледнах Айлийн. За нея вече не съществувах. Станах и влязох в къщата. Уейд продължаваше да стои с чашата, а тя беше много пълна. Пък и погледът му никак не ми хареса.
— Как напредваш с жена ми, Марлоу? — Устата му бе изкривена.
— Не я свалям, ако това имаш пред вид.
— Точно това имам пред вид. Онази нощ нали те видях, като я целуна. Сигурно се мислиш за много бърз сваляч, но трябва да те предупредя, че си губиш времето, приятелче. Дори ако подходът ти е най-правилният.
Опитах се да го заобиколя, но той ми препречи пътя с едрото си рамо.
— Не бързай толкова, старче. Приятно ни е да се навърташ около нас. Толкова малко частни ченгета идват у дома.
— Аз май съм в повече.
Той вдигна чашата и отпи. После я свали и ми се ухили, цинично.
— Изчакай да мине малко време, че да си изградиш някакви съпротивителни сили — посъветвах го аз. — Или това са само празни думи?
— Добре, учителю. Много те бива да четеш конско. Как може да си толкова тъп, че да даваш съвети на един пияница. Пияниците не разбират от добра дума, приятелю. Те просто се разпадат. И една част от този процес е много забавна. — Той пак отпи от чашата, като почти я изпразни. — А останалата част е направо страшна. Но ако ми позволиш да цитирам крилатите думи на добрия доктор Лоринг — копеле на всички копелета с черна лекарска чанта, — остави жена ми на мира! Знам, че си падаш по нея. Всички си падат. Иска ти се да спиш с нея. Всички искат. Иска ти се да споделяш мечтите й и да помиришеш розата на нейните спомени. И аз бих искал. Но няма нищо за споделяне, приятелю — нищо, нищо, нищо. Ти си сам в тъмнината.
Той пресуши чашата и я обърна с дъното нагоре.
— Празна е като тази чаша, Марлоу. Нищо няма. Аз знам.
Постави я на барчето и тръгна с несигурна стъпка към стълбите. Изкачи десетина стъпала, като се крепеше за парапета, спря и се облегна на него. После погледна ухилен към мен.
— Прощавай за старомодния ми сарказъм, Марлоу. Ти си добро момче и не бих искал да ти се случи нещо.
— Като например?
— Може би тя още не е забравила вълшебния копнеж по първата си любов — онзи, дето изчезнал без вест в Норвегия. Нали не би искал и ти да изчезнеш без вест? Ти си моят любим, собствен частен детектив. Откриваш ме, като се изгубя в дивите красоти на Сепълвида Каньон. — Той започна да гали с кръгови движения на ръката полираното дърво на парапета. — Безкрайно ще ми бъде мъчно, ако изчезнеш без вест. Като онзи, нейния, дето се свързал с англичаните. Той така изчезнал, че понякога се чудя дали изобщо е съществувал. Допускаш ли, че го е измислила, за да има с какво да се забавлява?