— Забележката ти е доста цинична, но трябва да ти кажа, че и едрата престъпност не може без капитал.
— А откъде го вземат, приятелче? Не от хлапетата, дето обират лавките. Хайде, довиждане.
Един четвъртък, в единадесет без десет през нощта, се обади Уейд. Гласът му беше дрезгав, сякаш си правеше гаргара, но аз успях да го позная. Освен това го чувах как диша — тежко и начесто.
— Много съм зле, Марлоу. Много. Пак закъсвам. Можеш ли да дойдеш веднага?
— Мога, но първо ми дай да говоря с жена ти.
Той не отговори. Чу се трясък, последван от мъртва тишина, а след още малко — някакви тъпи удари. Изкрещях в слушалката, но отговор не получих.
Времето минаваше. Накрая се чу щракването на поставената на място слушалка и сигнал свободно.
След пет минути бях на път. Стигнах там за малко повече от половин час — и аз не знам как. Прелетях през прохода, излязох на булевард „Вентура“ полузаслепен от насрещното движение, едва успях да направя ляв завой, промуших се между камиони и, общо взето, се правих на глупак. Минах през Енсино с деветдесет километра в час и с насочен към паркираните коли фар, за да пресека всякакво желание някой да изскочи внезапно. Имах късмет — като всеки път, когато не ми пука. Нито полицай, нито сирени, нито слънчогледи. Само някакви видения какво може да се е случило в Уейдови, и то много неприятни: тя сама в къщата с полудял алкохолик, тя под стълбата със счупен врат, тя зад заключена врата, а някой крещи и се опитва да разбие вратата, тя тича по осветената от луната алея боса, гонена от огромен негър със сатър в ръката.
Нищо такова нямаше. Когато завих в тяхната алея, заварих къщата окъпана в светлина, а тя стоеше до отворената врата с цигара в устата. Слязох и тръгнах по плочите към нея. Беше с панталони и разкопчана на врата риза. Погледна ме най-спокойно. Ако изобщо имаше някаква тревога, тя бе внесена от мен.
Първите ми думи бяха безумни като цялото ми поведение:
— Нали не пушите?
— Моля? Не, по принцип не пуша. — Тя извади цигарата от устата си, погледна я, хвърли я на земята и я настъпи. — Много рядко. Той се обади на доктор Веринджър.
Гласът й беше спокоен, сякаш отдалеч, без никакво напрежение.
— Няма начин, доктор Веринджър не е вече там. На мен се обади.
— Нима? Аз само чух, че върти телефона и моли някого да дойде веднага. Помислих, че е доктор Веринджър.
— Къде е сега?
— Падна. Изглежда, прекалено силно е наклонил стола си назад. И друг път го е правил. Ударил си е главата. Има кръв, но не много.
— Това вече е добре. Много кръв е лошо нещо. Попитах ви къде е сега.
Тя ме погледна тържествено. После посочи с ръка.
— Някъде там. Край пътя или в храстите до оградата.
Аз се наведох и я загледах втренчено.
— Боже мой, нима не проверихте къде е?
Бече ми беше ясно, че е в шоково състояние. Погледнах назад, към ливадата. Нищо не се виждаше, но до оградата имаше някаква плътна сянка.
— Не, не проверих — спокойно ми отвърна тя. — Вие го намерете. Аз не мога повече. Дори и толкова не мога. Вие го намерете.
Обърна се и влезе в къщата, като остави вратата отворена. Но не отиде далеч. На около метър от вратата просто се свлече на пода и там си остана. Вдигнах я и я сложих да легне на едно от канапетата, разположени от двете страни на дълга масичка от светло дърво. Пулсът й не беше прекалено слаб или несигурен. Очите й бяха затворени, а клепачите имаха синкав цвят. Оставих я да лежи и пак излязох.
Намерих го, където тя посочи. Лежеше на една страна в сянката на хибискуса. Пулсът му беше бърз, думкащ, дишането неестествено често. На тила си имаше нещо лепкаво. Извиках го по име и леко го разтърсих. Ударих му един-два плесника. Той промърмори нещо, но не дойде на себе си. Придърпах го да седне, сложих едната му ръка върху рамото си и се помъчих да го изправя, като почти го бях качил на гърба си и същевременно се опитвах да докопам единия му крак. Не успях. Беше тежък като чувал цимент. Седнахме и двамата на тревата, отдъхнах си малко и отново започнах. Най-сетне успях да го преметна през раменете си и се заклатушках през поляната към отворената врата. Стори ми се като околосветско пътешествие. Имах чувството, че двете стъпала към площадката са по един метър високи. Стигнах със залитане до канапето, коленичих и го претърколих. Изправих се с чувството, че гръбнакът ми е строшен поне на три места.
Айлийн Уейд не беше там, където я оставих. Освен нас с Уейд в стаята нямаше никой. Но бях толкова капнал, че ми беше все едно. Седнах и го загледах, като междувременно се опитвах да си възстановя нормалното дишане. После огледах главата му. Цялата беше в кръв. Косата му лепнеше. Раната нямаше вид на много тежка, но човек не знае какво да очаква от тези рани в главата.