След това пак е пийнал набързо. Алкохолът стоеше на масичката пред канапето: празна бутилка, друга, почти пълна, кана с вода и сребърна купичка, пълна с вода, която е била лед. Имаше само една чаша, от най-големите.
След като си пийнал, се почувствувал по-добре. Забелязал, че слушалката на телефона не е на мястото си и с размътеното си съзнание сигурно не си е спомнил какво е правил с нея. Само прекосил стаята и я сложил върху вилката. По време всичко съвпадаше. Телефонът има странно въздействие върху човека. Ние, децата на техническия век, го обичаме, мразим и се страхуваме от него. Телефонът е един фетиш. Всеки нормален човек ще каже „ало“, преди да затвори, просто за всеки случай. Но не и човек с помрачен от алкохола мозък, който освен това току-що е паднал и се е ударил. Пък и какво значение! Може и жена му да е затворила телефона — ако е чула падането и удара на кошчето в стената, може да е влязла при него да провери какво става. Тъкмо тогава последната глътка вече го е била блъснала в главата и той е излязъл от къщата, залитайки, прекосил е зелената площ и е изгубил съзнание на мястото, където го намерих. Някой е щял да дойде да го прибере. Вече не си е спомнял кой. Може би добрият доктор Веринджър.
Дотук добре! Но какво би направила жена му? Не би могла да се справи с него, да го убеди в каквото и да било, а нищо чудно и да се е страхувала. Най-вероятно е повикала някого на помощ. Прислугата я няма, значи по телефона. Впрочем нали се беше обадила! На милия доктор Лоринг. Бях предположил, че му е позвънила по телефона след пристигането ми. Тя обаче не спомена такова лещо.
Но оттук нататък нещата вече не се връзваха. Редно е било да го потърси, да го намери и да се увери, че е добре. Нищо е нямало да му се случи, ако полежи на земята в такава топла лятна нощ. Не би могла да го пренесе. Аз трябваше да вложа всичките си сили в тази работа. Но в никой случай не би трябвало да стои до отворената врата, да пуши и да има съвсем смътна представа къде се намира в момента мъжът й. Или грешах? Откъде можех да знам какво е изживяла с него, доколко бе опасен в такова състояние, дали не се е страхувала да се доближи до него. „Аз не мога повече — бяха думите й, когато пристигнах. — Вие го намерете.“ После влезе вътре и припадна.
Нещо продължаваше да ме гложде, но престанах да мисля. Да предположим, че ако често е изпадала в подобна ситуация и е знаела със сигурност, че няма какво да направи, освен да остави нещата, както си бяха, то именно така и би постъпила. Именно така. Нищо да не прави. Да го остави да лежи на земята, докато се появи някой с физически възможности да се справи с него.
Това все още ме тревожеше. Тревожеше ме и фактът, че ни заряза и се прибра в стаята си, а ние с Канди го качихме и го сложихме да си легне. А твърдеше, че го обичала. Той бе неин съпруг, били женени от пет години, бил много добър в трезво състояние — това бяха нейни думи. Пиян бил друг човек — трябвало да се пази от него, защото ставал опасен. Добре де, Марлоу, стига вече.
Но то продължаваше да ме тревожи. Ако наистина бе наплашена, нямаше да стои до отворената врата и да пуши. А ако беше само огорчена, отчуждена и отвратена, нямаше да припадне.
Имаше нещо друго. Може би друга жена. И тя точно днес го бе открила. Линда Лоринг? Защо не? Това бе мнението на доктор Лоринг и той го изрази по един много публичен начин.
Спрях да мисля за тези неща и свалих калъфката на пишещата машина. Написаното беше там — няколко листа жълта хартия, които трябваше да унищожа, за да не попаднат в ръцете на Айлийн. Взех ги, седнах на кушетката и реших, че съм заслужил една чашка, докато чета. До кабинета имаше тоалетна стаичка с умивалник. Изплаквах голямата чаша, сипах си и седнах да чета. А това, което прочетох, беше направо идиотско. Ето го:
28
„Четири дни изминаха, откак имаше пълнолуние и на стената блести четвъртито петно лунна светлина и то прилича на голямо сляпо млечнобяло око — стенно око. Шега. Ужасно тъпо сравнение. Писатели. Всичко трябва да е като нещо друго. Усещам си мозъка като разбита сметана, но не толкова сладък. И това е сравнение. Повръща ми се, като се сетя за тази гадория. И без да мисля за нея, ми се повръща. И сигурно ще повърна. Но не ме насилвайте. Дайте ми време. Червеите в слънчевото ми сплитане пъплят ли, пъплят. По-добре да си легна в леглото, но под него ще има едно черно животно и то ще мърда, и ще шумоли, и ще се свива на топка, и ще се блъска в пружината, и аз ще изпищя, но писъка ще чуя само аз. Писък на сън, писък на кошмар. Няма от какво да ме е страх и не ме е страх, но веднъж лежах така в леглото и черното животно се блъскаше в пружината и тогава получих оргазъм. Това ме отврати повече от всички гадости, които съм вършил.