— Или под възглавницата — добави той. — Не съм много сигурен. Стрелях веднъж… — Роджър повдигна натежала ръка и посочи — ей там, горе.
Вдигнах поглед. В мазилката на тавана наистина имаше дупка. Отместих се, за да я видя по-добре. Да. Приличаше на дупка от куршум. Изстрелян от пистолет като този, той би пронизал тавана и би се забил някъде в горния кат. Върнах се при леглото му и го загледах сърдито.
— Не е вярно. Искал си да се застреляш. Никакви кошмари не си сънувал. Плувал си в морето на самосъжалението. Нито в чекмеджето, нито под възглавницата имаше пистолет. Станал си, взел си го, пак си легнал и си се приготвил да си теглиш куршума. Само че не ти е стискало. Стрелял си напосоки и жена ти веднага е дотърчала — което си и целял. Просто да те съжалят и да ти съчувствуват. Нищо друго. И боричкането беше в по-голямата си част представление. Тя не би могла да ти отнеме пистолета, ако ти не си искал да ти го вземе.
— Лошо ми е. Но може и да си прав. Какво значение има?
— Значението е следното. Ще те затворят в психиатрична болница и, вярвай ми, персоналът там не е по-състрадателен от каторжнически конвой.
Айлийн рязко се изправи.
— Престанете — сряза ме тя. — Той наистина е болен и вие много добре го знаете.
— Той иска да е болен. Само му напомням какво може да му струва.
— Сега не е моментът да му го казвате.
— Вървете си в стаята. Сините й очи замятаха мълнии.
— Как смеете…
— Вървете си в стаята. Освен ако не искате да се обадя в полицията. Такива неща трябва да се съобщават.
Той се ухили.
— Ами да, обади се в полицията. Колкото се обади за Тери Ленъкс.
Не обърнах внимание на думите му. Продължих да я гледам. Имаше изморен вид — крехка и безкрайно красива. Светкавичният ми яд бе преминал. Протегнах ръка и я докоснах.
— Хайде, няма нищо. Той няма да прави повече опити. Вървете и си легнете.
Айлийн го изгледа продължително и излезе от стаята. Приседнах на крайчеца на леглото, където бе седяла тя.
— Искаш ли още едно хапче?
— Не, благодаря. Няма значение дали ще заспя. Вече ми е много по-добре.
— Познах ли за изстрела? Нали беше театър?
— Донякъде. — Той извърна глава. — Мисля, че малко прекалих.
— Никой не може да ти попречи да се самоубиеш, ако наистина го искаш. Знам това със сигурност. Както и ти.
— Да. — Той продължаваше да лежи с обърната на другата страна глава. — Направи ли каквото те помолих… листовете в пишещата машина?
— Да. Изненадан съм, че помниш. Писал си големи глупости. Интересна работа — напечатано е без грешка.
— Винаги пиша така — пиян или трезв, — поне до един момент.
— Не се страхувай от Канди. Грешиш, че не те харесва. И не е вярно, че никой не те харесва. Казах го само за да ядосам Айлийн.
— Защо?
— Защото вече припадна веднъж тази нощ. Той леко поклати глава.
— Айлийн никога не припада.
— Значи се е престорила. И това не му хареса.
— Какво искаш, да кажеш с думите, че един добър човек е умрял заради теб? — продължих аз.
Той се намръщи и се замисли.
— Глупости. Нали ти казах, че сънувах…
— Говоря за написаното.
Сега вече Уейд ме погледна, като бавно обърна главата си, сякаш му тежеше безкрайно.
— И онова е сън.
— Пак те питам, Канди с какво те държи в ръцете си?
— О, я стига. — И той пак склопи очи. Станах да затворя вратата.
— Не можеш да избягаш от всичко, Уейд. Канди може да е изнудвач, от това по-лесно няма. Може дори да го прави много мило — да те харесва и да ти прибира паричките. С какво те държи — някоя жена ли?
— Вярваш на онзи глупак Лоринг — отвърна той със затворени очи.
— Не съвсем. По-скоро си мисля за сестрата — мъртвата.
Беше само налучкване, но, изглежда, попаднах в целта. Уейд разтвори широко очи. На устните му се появи пяна.
— Затова ли си тук? — попита той бавно, шепнешком.
— Много добре знаеш. Бях поканен от теб.
Той взе да си върти главата първо на една страна, после на другата. Въпреки секонала нервите му не бяха в ред. Лицето му се покри с капчици пот.
— Не съм първият любещ съпруг, изневерил на жена си. Я ме остави, дявол да те вземе. Остави ме на мира.
Влязох в банята, взех един пешкир и му избърсах лидето. После му се ухилих подигравателно. Ама съм подлец, втори като мен няма. Чакам жертвата ми да се строполи на земята и тогава почвам да я ритам. Нали е слаб. Не може да ми го върне.
— В един от близките дни ще се върнем на въпроса.
— Не съм луд — промърмори той.
— Само се надяваш, че не си луд.
— Знаеш ли какво изживях…
— Ами то се вижда. Но въпросът е защо. На, вземи. — Извадих още един секонал от чекмеджето и му дадох вода. Той се повдигна на лакът, посегна за чашата и се размина с нея поне с десет сантиметра. Сложих я в ръката му. Успя да отпие и да глътне хапчето. После се отпусна по гръб изтощен, с напълно безстрастно лице. Носът му беше изострен като на мъртвец. Тази нощ нямаше да хвърля никого надолу по стълбите. Най-вероятно никоя нощ изобщо…