Клепачите му натежаха и аз излязох от стаята. Усещах тежестта на пищова до бедрото си — джобът ми бе увиснал. Тръгнах за надолу. Вратата на Айлийн беше отворена. В стаята й беше тъмно, но лунната светлина стигаше, за да различа силуета й, откроен до самата врата. Тя извика нещо, което ми прозвуча като име, но не моето. Направих няколко крачки към нея.
— Не викай — сгълчах я. — Той легна да спи.
— Знаех, че ще се върнеш — нежно ми каза тя. — Макар и след десет години.
Аз се опулих. Единият от нас двамата не беше в ред.
— Затвори вратата — продължи тя със същия галещ глас. — През всичките тези години се пазех за теб.
Обърнах се и затворих вратата. За момента идеята ми допадна. А като се обърнах пак към нея, тя вече бе политнала към мен. Така че я подхванах. Нямаше как. Притисна се силно до мен и косата й докосна лицето ми. Устата й потърси моята за целувка. Цялата трепереше. Устните й се разтвориха и езикът й се стрелна. После ръката й се спусна надолу, тя дръпна нещо, дрехата, която я загръщаше, се разтвори и се оказа, че под нея е гола, както майка я е родила, но далеч не така целомъдрена.
— Отнеси ме до леглото — прошепна тя.
Така и направих. Прегърнах я и докоснах гола кожа, нежна кожа, мека, податлива плът. Вдигнах я и я пренесох на ръце до леглото, после я сложих да легне. Тя обаче продължи да обгръща врата ми с ръце, а от гърлото й излизаха някакви особени свистящи звуци. После взе да се мята и да стене. Това направо ме уби. Почувствувах се като жребец. Усетих, че губя контрол над себе си. Човек не получава такава покана от такава жена много често.
Канди ме избави от това ужасно положение. Чу се слабо изскърцване, обърнах се рязко и видях как дръжката на вратата се помръдна. Освободих се с едно движение от нея и скочих към вратата. Отворих я, изхвърчах навън и зърнах мексиканеца да тича по коридора, а после надолу по стълбите. Някъде по средата спря и ми се захили цинично. После изчезна.
Върнах се и затворих вратата — този път от външната страца. Отвътре жената издаваше някакви странни звуци, но сега ги възприех само като странни звуци. Магията се бе развалила.
Слязох бързо по стълбите, прекосих хола, влязох в кабинета, грабнах бутилката уиски и отпих направо от гърлото. Когато не бях в състояние да гълтам повече, се облегнах задъхан на стената и оставих огнената течност да ме изгаря, докато не усетих, че е стигнала до мозъка ми.
Много време бе минало от вечеря. Много време бе минало от всичко нормално. Уискито ме удари бързо и силно, но аз продължих да се наливам, докато стаята потъна в мъгла, мебелите се разместиха, а светлината на лампата ми заприлича на букет от летни мълнии. В следващия миг лежах безжизнен на коженото канапе и се опитвах да балансирам шишето на гърдите си. То ми се стори празно. Търкулна се и тупна на пода.
И това беше последното, което си спомням.
30
Слънчево зайче гъделичкаше глезените ми. Отворих очи и видях короните на дърветата, които леко трептяха в маранята на синьото небе. Обърнах се на другата страна и кожата на канапето докосна бузата ми. Сякаш брадва зацепи главата ми. Седнах, Бях наметнат с одеяло. Отхвърлих го и свалих краката си на пода. Озъбих се на часовника. Показваше една минута преди шест и половина.
Станах, но за целта трябваше да впрегна силния си характер. И всичката си воля. И всичко в себе си, а то не беше много като едно време. Трудните години си бяха взели своето.
Затътрах се към малката тоалетна стаичка, свалих вратовръзката и ризата и заплисках с шепи студена вода по лицето и главата си. Водата взе да се стича по мен и аз се избърсах с хавлията, като се търках жестоко. Облякох отново ризата, сложих връзката, посегнах за сакото и пистолетът в джоба издрънча, като се удари в стената. Извадих го, завъртях цилиндъра и изсипах патроните в шепата си — пет цели, от единия бе останала почерняла гилза. После си помислих — какъв смисъл има, лесно ще намери други. Затова ги върнах на мястото им, отнесох пистолета в кабинета и го прибрах в едно от чекмеджетата на бюрото.
Когато вдигнах поглед, видях Канди до вратата — изряден в бялото си сако, със сресана назад лъскава черна коса и изпълнени с омраза очи.
— Кафе ще пиете ли?
— Да, благодаря.
— Изгасих лампите. Шефът е добре. Спи. Затворих вратата на стаята му. Защо се напихте?