— Нали казахте, че повече няма да идвате тук?
— Казах, че не знам дали пак ще дойда. Може да ми се наложи. Надявам се да не стане нужда. В този дом има много нещо нередно. И само една част се дължи на бутилката.
Айлийн впери поглед в мен, намръщена.
— Какво искате да кажете?
— Мисля, че знаете за какво говоря.
Тя се замисли. Пръстите й все още докосваха медальона. После въздъхна — бавно и примирено.
— Винаги има замесена друга жена. Рано или късно. Не непременно фатално. Но май говорим за различни неща?
— Възможно е — отвърнах. Тя продължаваше да стои на стъпалата — на третото отдолу нагоре. И пръстите й продължаваха да докосват медальона. В нея имаше нещо нереално красиво. — Особено ако под друга жена разбирате Линда Лоринг.
Тя пусна медальона и слезе едно стъпало по-долу.
— И доктор Лоринг е на моето мнение — продължи с безразличие. — Сигурно има основания за това.
— Нали ми казахте, че е правил същата схема на половината мъже в Айдъл Вали?
— Нима? Ами… какво друго можех да кажа тогава? — Тя слезе още едно стъпало.
— Не съм се обръснал — подхвърлих аз. Това я стресна. После се засмя.
— О, не очаквах да ме целунете.
— А какво очаквахте от мен, мисиз Уейд? В началото, когато ме убеждавахте да се заема с тази работа? И защо се спряхте на мен — какво мога аз да ви предложа?
— Вие оставате верен, когато това никак не е лесно — тихо ми отвърна тя.
— Трогнат съм. Но не съм убеден, че това е била истинската причина.
Тя слезе на последното стъпало и вдигна поглед към мен.
— Каква е тогава причината?
— Дори да е така, много е неоснователна — по-лоша не можете да измислите, дори да поискате.
Тя едва-едва се намръщи.
— Защо?
— Защото онова, което направих тогава — като останах верен, — бе нещо, което и глупакът няма да стори два пъти.
— Знаете ли — подметна тя небрежно, — разговорът ни стана много загадъчен.
— Ами вие сте загадъчна личност, мисиз Уейд. Хайде сбогом и ви желая късмет, а ако наистина сте загрижена за Роджър, намерете му някой добър лекар — и то незабавно.
Тя пак се засмя.
— О, това снощи не беше нищо. Да го видите, когато получи действително тежък пристъп. А днес вече ще бъде на крака и следобед сигурно ще седне да работи.
— Ами, ще работи.
— Вярвайте ми, като ви казвам. Достатъчно добре го познавам.
Нанесох й последния удар право в зъбите и думите ми наистина прозвучаха много злобно.
— Вие в същност никак не желаете да го спасите, нали? Просто се правите, че се опитвате.
— Това са много жестоки думи — бавно изрече тя.
Мина покрай мен, после през вратата на трапезарията. А аз прекосих хола и излязох от къщата. Беше прекрасно лятно утро в тази светла уединена долина, достатъчно отдалечена от големия град, за да няма и следа от индустриална мъгла, оградена с високи планини, които я предпазваха от океанската влага. По-късно щеше да стане горещо, но по един изискан, приятен начин — не жестоко като в пустинята и не лепкаво и вонящо като в града. Айдъл Вали беше идеално място за живеене. Идеално. Приятни хора с приятни домове, приятни коли, приятни коне, приятни кучета — нямаше да се учудя, ако и децата им бяха приятни.
Но единственото, което един човек на име Марлоу искаше от Айдъл Вали, беше да се измъкне оттам. И то бързо.
31
Прибрах се у дома, взех един душ, избръснах се, преоблякох се и отново започнах да се усещам чист. Приготвих си закуска, изядох я, измих съдовете, изметох кухнята и площадката пред задния вход, запалих една лула и се обадих на телефонната служба, към която бях абониран. Никой не ме беше търсил. Тогава за какво да ходя в кантората? Нямаше да намеря нищо освен още един умрял молец, още един слой прах и портрета на Мадисън в сейфа. Можех да си поиграя с него и с петте новички стотачки, които още миришеха на кафе. Можех, но не исках. Нещо се бях вкиснал. В същност те не бяха мои. Какво можех да си купя с тях? Колко вярност му трябва на един мъртвец? Пфу. Явно гледах на живота през мъглата на махмурлука.
Беше една от онези сутрини, които като че ли нямат край. Усещах се изсмукаи, изморен, безразличен и отлитащите минути сякаш потъваха в празното пространство с мек, бръмчащ звук, като изстреляни ракети. Отвън в храстите чуруликаха птички, а колите фучаха безспир нагоре-надолу по Лоръл Каньон Булевард. Обикновено дори не ги чувах. Но сега бях умислен, раздразнителен, озлобен и свръх-чувствителен. Реших да се справя с махмурлука.
Сутрин обикновено не пия. Климатът в Южна Калифорния е прекалено мек за това. Обмяната на веществата е забавена. Но този път си налях в една висока чаша, сложих лед, седнах във фотьойла с разкопчана риза, заразлиствах едно списание и прочетох един идиотски разказ за някакъв тип, който имал два живота, и двама психоаналитици — единият човек, а другият някакво насекомо в кошер. Той ходеше ту при единия, ту при другия и, общо взето, разказът беше много шантав, но забавен — по един такъв, по-особен начин. Пиех внимателно, глътка по глътка, и чаках.