Дворът беше павиран с камъни. Онова, което може би липсваше на къщата, бе половинкилометрова алея за коли с шпалир от тополи, парк с елени, цветна градина, обширна ливада на тераси, няколко-стотин рози пред прозореца на библиотеката и безкраен зелен изглед от всеки прозорец, завършващ с гора, тишина и спокойна празнота. Това, което имаше, бе едно оградено с каменна стена имение от около шест-седем декара, което е много за нашия пренаселен край. От двете страни на алеята се зеленееха кипариси, подкастрени в кръгла форма. Наоколо имаше безброй декоративни дървета и храсти, които хич не ми приличаха на калифорнийски. Явна вносна стока. Архитектът очевидно се бе опитал да вмъкне в нашите скалисти планини парче от атлантическото крайбрежие. Много се бе старал, но без особен успех.
Възрастният негър шофьор Еймъс спря плавно „Кадилака“ през колонадата на входа, изскочи, заобиколи и отвори вратата на мисиз Лоринг. Изпреварих го и му помогнах да държи вратата. Откак бяхме потеглили, тя почти не бе отворила уста. Имаше изморен и притеснен вид. Може би я подтискаше това идиотско произведение на архитектурата. При вида му и най-големият веселяк би посърнал.
— Кой го е сътворил това? И на кого е имал зъб?
Тя най-сетне се усмихна.
— За пръв път ли го виждате?
— Никога не съм прониквал толкова навътре в Айдъл Вали.
Тя ме поведе към отсрещната страна на алеята и посочи нагоре.
— Човекът, който го построил, скочил от онази наблюдателница и се строполил на мястото, където стоите в момента. Бил е френски граф на име Ла Турел и за разлика от повечето френски графове бил много богат. Оженил се за Рамона Десбъро, а тя също не е била гола и боса. По времето на немите филми е печелела по трийсет хиляди на седмица. Ла Турел построил къщата за тяхното семейно гнездо. Това е миниатюрно копие на замъка Блоа. Сигурно го знаете.
— Като петте си пръста. Сега си спомням. Беше голяма сензация на времето. Тя го остави и той се самоуби. Имаше и някакво много странно завещание, нали?
Тя кимна.
— Оставил на жена си няколко милиона, колкото за трамвайни билети, а останалите поставил под попечителство. Имотът трябвало да запази вида си, нищо да не се променя, всяка вечер тържествено да се нарежда голямата маса в столовата и никой да не се допуска в имението освен слугите и адвокатите. Завещанието било оспорвано, естествено. В крайна сметка поорязали земите и когато се омъжих за доктор Лоринг, татко ми подари имението за сватбата. Трябва да е дал цяло състояние, за да го направи обитаемо. Мразя го. Винаги съм го мразила.
— Че кой ви задължава да живеете тук? Тя сви уморено рамене.
— Трябва, поне част от времето. Редно е едната дъщеря да му покаже, някакви признаци на улегналост. Пък и на доктор Лоринг му харесва.
— Това не ме учудва. Човек, способен да направи онази сцена в Уейдови, сигурно носи черна вратовръзка дори когато е по пижама.
Тя повдигна вежди.
— О, благодаря ви за интереса, който проявихте, мистър Марлоу. Но смятам, че достатъчно вече се каза по въпроса. Хайде да влизаме. Баща ми мрази да го карат да чака.
Отново прекосихме алеята, изкачихме се по каменните стъпала и едното крило на голямата двойна врата безшумно се отвори. Някакъв скъпо платен и високомерен тип се отдръпна настрани, за да ни направи място да минем. Входното антре беше по-просторно от целия ми апартамент. Подът бе мозаечен, а прозорците в дъното бяха рисувани. Ако през тях проникваше светлина, може би щях да видя какво друго имаше в антрето. Минахме през още една двойна врата, цялата в дърворезба, и влязохме в мрачна стая, дълга не по-малко от двайсет метра. Вътре мълчаливо чакаше някакъв мъж, който ни изгледа студено.
— Закъснях ли, татко? — попита припряно мисиз Лоринг. — Това е мистър Филип Марлоу. Мистър Харлан Потър.
Мъжът само ме погледна и мръдна ченето си надолу с около един сантиметър.
— Позвъни да донесат чай — нареди той. — Седнете, мистър Марлоу.
Седнах и го загледах. И той ме загледа, както ентомолог разглежда бръмбар. Никой нищо не каза. До внасянето на чая цареше пълна тишина. Поставиха го на китайската масичка върху огромен сребърен поднос. Линда седна и започна да го налива в чашите.
— Две, чаши — обади се Харлан Потър. — Ти. Линда, ще пиеш твоя чай в друга стая.
— Да, татко. Как предпочитате чая си, мистър Марлоу?
— Няма значение.
Гласът ми сякаш отекна в далечната стена и ми прозвуча малък и самотен.
Тя подаде по една чаша първо на стария, после на мен. След което безмълвно стана и излезе от стаята. Гледах подире й. Сръбнах си от чая и извадих една цигара.