— В близките дни може да ми се удаде възможност да ви подхвърля малко работа. И не мислете, че купувам политици или служители на закона. Не ми е нужно. Довиждане, мистър Марлоу. И пак ви благодаря, че дойдохте.
Изпрати ме с поглед от стаята. Тъкмо хванах дръжката на входната врата, и от някаква сянка в дъното се материализира Линда Лоринг.
— Е — тихо попита тя, — как мина срещата с татко?
— Чудесно. Разясни ми какво представлява цивилизацията. В смисъл — как му изглежда на него. Смята да я остави на мира още известно време. Но тя трябва много да внимава да не пречи на личния му живот, в противен случай ще се обади на дядо господ и ще анулира поръчката.
— Не, вие сте безнадежден — въздъхна тя.
— Аз? Аз да съм безнадежден? Скъпа моя, погледнете баща си. В сравнение с него съм направо синеоко бебе с нова дрънкалка.
Излязох, а Еймъс вече ме чакаше с „Кадилака“. Закара ме обратно в Холивуд. Предложих му един долар, но той ми отказа. Тогава предложих да му купя стихосбирката на Т. С. Елиът. Каза, че я имал.
33
Мина една седмица — от Уейдови нито дума. Времето беше горещо и лепкаво, а смогът, който стигна чак до Бевърли Хилз, щипеше очите. От върха на Мълхоланд Драйв се виждаше как се стеле над целия град като ниска мъгла. Човек, без да иска, го вкусваше, вдишваше миризмата му, а той дразнеше очите. Всички мърмореха и се оплакваха. В Пасадина, където се бяха наврели надутите милионери, след като тълпата от кинаджии им оскверни Бевърли Хилз, направо виеха от яд. Смогът беше виновен за всичко. Ако канарчето не искаше да пее, ако разносвачът на мляко закъснееше, ако кучето хванеше бълхи, ако някой стар глупак с колосана яка получеше сърдечен пристъп на път за църквата — за всичко се обвиняваше смогът. Там, където живеех, рано сутрин обикновено беше ясно, както и през нощта. Понякога, неизвестно защо, се случваше и цял ден да няма смог.
Беше именно такъв ден — един четвъртък, — когато се обади Роджър Уейд.
— Как си? Уейд на телефона.
Звучеше бодро.
— Добре съм, а ти?
— Боя се, че съм трезв. Трудих се да си изкарам хляба. Трябва да поговорим. Дължа ти пари.
— Нищо не ми дължиш.
— Какво ще кажеш да обядваме заедно? Можеш ли да дойдеш към един часа?
— Предполагам. Как е Канди?
— Канди ли? — Той се озадачи. Явно нищо не помнеше от онази нощ. — А, да, нали ти помогна тогава да ме качиш до стаята.
— Да, голям помощник — в някои отношения. А мисиз Уейд?
— И тя е добре. Днес е в града на пазар.
Разговорът приключи и аз се залюлях във въртящия се стол. Трябваше да го попитам как му върви книгата. Сигурно е редно човек да попита един писател как му върви писането. От друга страна пък, може да им е писнало да ги питат все едно и също.
След малко телефонът пак звънна. Този път непознат глас.
— Казвам се Рой Аштърфелт. Джордж Питърз ме помоли да ви се обадя, мистър Марлоу.
— А, да, благодаря. Познавали сте Тери Ленъкс от Ню Йорк. Тогава се наричал Марстън.
— Точно така. Беше много пиян, но със сигурност става дума за същия човек. Няма начин да го сбъркаш. Тук го срещнах една нощ в един бар. Беше с жена си. Аз пък бях с клиент. Страхувам се обаче, че не мога да ви разкрия името на клиента.
— Разбирам ви. И без това няма значение. Как му беше собственото име?
— Един момент, да си спомня. А, да, Пол. Пол Марстън. И още нещо, ако ви интересува. Носеше значка на британската армия. Тяхната представа за двуглав орел.
— Разбирам. И какво стана с него?
— Не знам. Аз заминах на запад. Следващия път, когато го видях, беше вече тук, женен за вятърничавата дъщеря на Харлан Потър. Но вие знаете всичко това.
— Да, сега и двамата са мъртви. Благодаря ви за информацията.
— Няма защо. Радвам се, ако съм ви помогнал. Разбрахте ли нещо все пак?
— Абсолютно нищо — излъгах. — Аз така и не го разпитах за самия него. Веднъж спомена, че е израснал в приют за сираци. Не допускате да сте сгрешили, нали?
— Какво говорите, с тази бяла коса и нашарено от белези лице? Не бих казал, че съм страшен физиономист, но това лице много се помни.
— А, той видя ли ви?
— Ако ме е видял, не се издаде с нищо. Не бих и очаквал да покаже, че ме е познал. Но не допускам изобщо да ме е запомнил — нали ви казах, че беше много на градус, като се видяхме в Ню Йорк.
Благодарих му още веднъж, той каза „няма защо“ и затворихме. Замислих се над разговора Шумът на колите от улицата акомпанираше доста немузикално мислите ми. Беше прекалено силен. Лятно време, в горещините, всеки шум е прекалено силен. Станах, затворих долната половина на прозореца и се обадих на инспектор Грийн от отдел „Убийства“. Той беше достатъчно мил да вдигне слушалката.