— Слушай — започнах направо, — чух нещо за Тери Ленъкс, което ме озадачи. Един познат го срещнал в Ню Йорк под друго име. Ти провери ли военното му досие?
— Ама кога най-после ще разбереш от дума? — грубо ме отряза Грийн. — Кога ще се научиш да си гледаш своята работа? Това дело е приключено, заключено, овързано с камъни и пуснато на дъното на океана. Ясно ли е?
— Миналата седмица прекарах цял един следобед с Харлан Потър в къщата на дъщеря му в Айдъл Вали. Провери, ако искаш.
— И какво правихте? — кисело попита той. — Ако предположим, че ти вярвам.
— Приказвахме си. Той ме покани. Много ме хареса. Между другото спомена, че е била застреляна с „Маузер“, модел ППК, калибър 7,65 мм. Знаеше ли това?
— Е, и?
— Собственият й пистолет, приятелче. Може би все пак това променя малко нещата? Само не ме разбирай погрешно — не желая да си пъхам носа. Интересувам се по лични причини. Къде е бил ранен?
Грийн помълча. Чух как някъде в дъното се затвори врата. После тихо се обади:
— Може да е от нож, в Мексико.
— О, стига, Грийн, нали му взехте отпечатъците? И както винаги, сте ги изпратили във Вашингтон, и както винаги, сте получили отговор. Попитах те само за участието му във войната — нищо повече.
— Кой казва, че е участвувал?
— Ами например Менди Менендес. Твърди, че Ленъкс му спасил живота и именно тогава го ранили. Попаднал в плен при немците и оттогава ходел с това лице.
— Значи Менендес? И ти му вярваш на това копеле? Май че ти хлопа дъската. Ленъкс няма никакво военно досие. Под никакво име. Сега доволен ли си?
— Щом казваш. Но не виждам защо Менендес ще си прави труда да идва при мен, да ми разправя разни бабини деветини и да ме предупреждава да не се меся, защото Ленъкс му бил приятел — на него и на Ранди Стар във Вегас, а те не искали никой да се бърка. Та нали Ленъкс беше вече мъртъв?
— Кой ги знае как разсъждават тези бандити? — горчиво попита Грийн. — Или защо? Може Ленъкс да е участвувал заедно с тях в някоя афера, преди да се ожени и да стане почтен човек. Нали е работил известно време в заведението на Стар в Лас Вегас? Там именно се е запознал с момичето. Една усмивка, един поклон, черен фрак… Забавлявал клиентите и държал под око играчите — предполагам, че това е била работата му.
— Той имаше чар. Това е нещо, което не се използува в полицейската работа. Много съм ти задължен, сержанте. Как е капитан Григориъс?
— Пенсионира се. Ти не четеш ли вестници?
— Не чета за криминални престъпници, сержанте. Прекалено са гадни.
Започнах да си вземам довиждане, но той ме отряза.
— Какво искаше от теб мистър Големи Мангизи?
— Просто си пихме заедно чая. Бях му на гости. Обеща да ми подхвърли малко работа. Също така намекна — само намекна, не го изрази е думи, — че всеки полицай, който ме погледне накриво, го очаква мрачно бъдеще.
— Той да не е шеф на полицията!
— Признава, че не е. Дори ми каза, че не купувал съдии, нито прокурори. Те просто се гушели в скута му и мъркали, докато си дремел след обяд.
— Върви по дяволите — изръмжа Грийн и ми затвори.
Трудна работа е да си полицай. Никога не знаеш кого можеш да мачкаш до насита.
34
Разбитият път от магистралата до извивката на хълма танцуваше пред очите ми в обедната мараня, а жалките храсталаци, накацали тук-таме от двете страни на пътя, вече бяха като набрашнени от гранитния прах. От мириса на тревите направо ми се повдигаше. Духаше слаб ветрец, но с някакъв кисел привкус. Бях си свалил сакото и навил ръкавите, но вратата на колата беше нагорещена и не можех да се подпра на нея. Под една групичка от дъбови дървета уморено дремеше спънат кон. До него седеше мургав мексиканец и ядеше нещо, увито във вестник. Купчина сухи бодли бавно и мързеливо се търкулнаха през пътя и спряха до един гранитен храст, а гущерът, който само миг преди това се приличаше на същото място, изчезна, без видимо да се по мръдне.
Заобиколих хълма изотзад и вече бях в друг свят. След пет минути влязох в алеята на Уейдови, паркирах, прекосих плочите и позвъних на вратата. Отвори ми самият Уейд с риза на бели и кафяви карета, с къси ръкави, светлосини джинси и домашни чехли. Стори ми се почернял и изобщо изглеждаше добре. На едната си ръка имаше мастилено петно, а носът му беше изцапан с пепел от цигара.
Поведе ме към кабинета си и седна зад бюрото. Върху него имаше дебел куп изписана на машина жълта хартия. Метнах сакото си на стола и седнах на кушетката.
— Благодаря ти, че дойде, Марлоу. Ще пиеш ли нещо?