Усетих, че гледам като човек, попитан от алкохолик какво ще пие. Той се ухили и ме успокои.
— Аз ще пия една кока-кола.
— Бързо се учиш. Не ми се пие в тази жега. Ще ти направя компания с една кола.
Той натисна нещо с крака си и след малко се появи Канди. Имаше нацупен вид. Беше по синя риза с оранжево шалче на врата, обувки в бяло и черно, елегантни габардинени панталони с висока талия, но без бяло сако.
Уейд поръча колите. Канди ме изгледа сурово и излезе.
— Това книгата ли е? — посочих купа на бюрото.
— Да. Адски бълвоч.
— Не ти вярвам. Докъде си стигнал?
— Написал съм около две трети, ако изобщо струва нещо. Но силно се съмнявам. Знаеш ли по какво познава един писател, че се е изчерпал?
— Нищо не знам за писателите — отговорих, докато си пълнех лулата.
— Щом започне да препрочита старите си книги и да търси в тях вдъхновение. Сигурен признак е. Тук съм навъртял петстотин страници — около сто хиляди думи. Моите книги са все дълги. Публиката обича дълги книги. Тъпите читатели мислят, че щом книгата има много страници, значи има много за четене. Не смея да си го изчета. И не помня половината от написаното. Направо ме е страх да погледна собствената си работа.
— Поне ти самият изглеждаш добре. Като си спомня на какво приличаше онази нощ, направо не мога да повярвам. По-издръжлив си, отколкото мислиш.
— Трябва ми нещо повече от издръжливост, нещо, което не се получава само със силно желание — вяра в себе си. Аз съм един разглезен писател, който вече не вярва в себе си. Имам красива къща, красива жена, книгите ми се продават като топъл хляб. Но единственото, което ми се иска, е да се напия и да забравя.
Той подпря глава на ръката си и ме загледа.
— Айлийн каза, че съм правил опит да се застрелям. Имаше ли такова нещо?
— Не си ли спомняш? Той поклати глава.
— Нищо, освен че паднах и си ударих главата. После изведнъж се оказах в леглото. И ти беше до мен. Айлийн ли те повика?
— Да, тя не ти ли каза?
— Оттогава много-много не разговаря с мен. Изглежда, че дотук й е дошло — той опря ръба на ръката си на гърлото. — Пък и сцената, дето Лоринг я направи, не допринесе за доброто й настроение.
— На мен ми каза, че това нищо не значело.
— Ами какво друго да каже? То си е така, но едва ли го е мислила наистина. Онзи е направо болезнено ревнив. Не дай боже, да поканиш жена му на чашка в някое заведение, да се посмеете заедно и да я целунеш по бузата за довиждане — край, значи спиш с нея. Една от причините е, че самият той не спи с нея.
— Това, което най ми харесва в Айдъл Вали, е, че всички живеете дружно и нормално.
Той се намръщи, но вратата се отвори и на прага се появи Канди с две коли и чаши. Той наля колите в чашите и постави едната пред мен, без да ме погледне.
— Сервирай обяд след половин час — обади се Уейд. — И защо не си с бялото сако?
— Днес е почивният ми ден — отвърна Канди с каменна физиономия. — Освен това, шефе, аз не съм готвач.
— Дай тогава студени сандвичи и бира. Днес, Канди, и готвачката има почивен ден, а аз съм поканил приятеля си на обяд.
— Тоз ли ви е приятел? Питайте по-добре жена си! — изсумтя Канди.
Уейд се облегна в стола си и му се усмихна.
— Внимавай в приказките си, момче. Тук си живееш царски. Често ли ти искам услуги, кажи?
Канди наведе поглед. След малко вдигна очи и се усмихна.
— Добре, шефе. Ще облека бялото сако и ще сервирам обяд.
Той се обърна безшумно и излезе. Уейд гледаше подире му, докато затвори вратата. После сви рамене.
— Едно време ги наричахме слуги. А сега — домашни помощници. Кога ли ще започнем да им носим закуската в леглото? Много му плащам — разглезил се е.
— Само заплата ли му даваш, или и по нещо отгоре?
— Например? — рязко попита той. Станах и му подадох няколко жълти листа.
— Я по-добре прочети това. Явно не си спомняш, че ме помоли да ги скъсам. Бяха на машината, под калъфа.
Той разгъна жълтата хартия, облегна се и зачете. Чашата с кока-кола пускаше мехурчета, забравена на бюрото пред него. Той четеше бавно и се мръщеше. Когато стигна до края, сгъна отново листовете и поглади с пръст свивката.
— Айлийн видя ли ги? — попита напрегнато.
— Не знам. Може и да ги е видяла.
— Звучи налудничаво, какво ще кажеш?
— На мен ми хареса. Особено за добрия човек, дето умрял вместо теб.
Уейд разгъна отново листовете, накъса ги злобно на дълги ленти и ги натъпка в кошчето за боклук.
— Пияният човек пише, говори и върши каквото му скимне — бавно каза той. — Не знам какво съм имал пред вид. Канди не ме изнудва. Той ме харесва.
— Защо пак не се напиеш? Може и да си спомниш какво си искал да кажеш. Може и други неща да си спомниш. Вече говорихме за това — онази нощ, когато стреля с пистолета. Предполагам, че и секоналът е допринесъл за загубата на памет. Защото говореше като трезв. Но сега се преструваш, че не си спомняш изобщо да си писал това. Нищо чудно, че не можеш да допишеш книгата, Уейд. Чудя се, че си още жив.