Пред мен стоеше Айлийн Уейд, загледана в посока, обратна на къщата. Тя се обърна:
— Извинявай, забравих си ключа. — После ме видя. — О, помислих, че е Роджър или Канди.
— Канди го няма. Днес сме четвъртък.
Тя влезе и аз затворих след нея. Постави чантата на масичката между двете канапета. Имаше хладен, отчужден вид. Свали белите си кожени ръкавици.
— Какво е станало?
— Ами малко си пийна. Но иначе нищо му няма. Спи на канапето в кабинета.
— Той ли ви повика?.
— Да, но не за това. Покани ме на обяд. Той самият обаче нищо не хапна.
Тя бавно се отпусна на канапето.
— Съвсем забравих, че днес е четвъртък. И готвачката я няма. Ама че глупаво.
— Канди ни сервира обяд, преди да излезе. Е, хайде, аз ще си тръгвам. Надявам се, че колата ми не ви е препречила пътя.
Тя се усмихна.
— Не, имаше достатъчно място да мина. Няма ли да останете за чаша чай? Сега ще направя.
— Добре — съгласих се и аз, не знам защо. Не ми се пиеше чай и въпреки това се съгласих.
Тя свали лененото си сако. Беше без шапка.
— Само ще надникна да видя Роджър как е. Прекоси хола и отвори вратата на кабинета. Ос тана там за миг, после затвори и се върна при мен.
— Все още спи. Не помръдва. Ще се кача догоре за момент. Няма да се бавя.
Проследих я с поглед как си взема сакото, ръкавиците и чантата, после как се качва по стълбите и влиза в стаята си. Вратата се затвори. Тръгнах към кабинета с намерението да прибера бутилката. Щом спи, значи не му трябва.
36
След затварянето на двойната стъклена врата стаята бе станала задушна, а със спускането на щорите — мрачна. Във въздуха се усещаше някаква парлива миризма и тишината беше прекалено тежка. Не бях изминал повече от пет метра, но и това ми беше достатъчно, за да разбера, че на канапето лежеше труп.
Беше обърнат с лице към облегалката, легнал на едната си ръка, а другата бе метнал върху очите си. Между гърдите му и облегалката имаше локва кръв, в която се търкаляше автоматичният „Уебли“. Лицето му бе цялото в кръв.
Наведох се над него и заразглеждах широко отвореното му око и голата безжизнена ръка — през вътрешната й извивка се виждаше подпухналата почерняла дупка в главата, от която още се стичаше кръв.
Оставих го така. Ръката му беше топла, но нямаше съмнение, че бе мъртъв. Огледах се за някаква бележка или писмо. Нищо освен купчината ръкопис на бюрото. Не винаги оставят писма. Пишещата машина беше на поставката си, непокрита. В нея нямаше лист. А иначе всичко изглеждаше напълно нормално. Самоубийците се подготвят по най-различни начини — едни с алкохол, други с пищни вечери с шампанско. Някои се обличат в официално облекло, други без никакво облекло. Хора са се самоубивали до стени, в канавки, в бани, във водата, над водата, върху водата. Бесили са се в барове и са се задушавали в гаражи. Това самоубийство беше елементарно. Не бях чул изстрела, сигурно беше станало, докато съм бил при езерото и скутерът е правел завоя си. Вдигаше се адски шум. Но какво значение е имало това за Роджър Уейд? Може и да е нямало. Последното му решение просто е съвпаднало с преминаването на скутера. Тази работа не ми хареса, но кой ме пита.
Парчетата от накъсания чек още така се търкаляха по пода и аз ги оставих там. А парчетата от написаното онази нощ бяха в кошчето за отпадъци. Тях не ги оставих. Събрах ги, проверих да не съм пропуснал някое и ги натъпках в джоба си. Кошчето беше почти празно, така че не се затрудних особено. Безсмислено беше да се питам къде може да е бил скрит пистолетът. Скришни места колкото щеш. Може и да е бил на някой стол, на канапето, под някоя възглавница, на пода, зад книгите — с една дума, навсякъде.
Излязох и затворих след себе си. Ослушах се. От кухнята се носеха някакви звуци. Запътих се натам.
Айлийн се беше препасала със синя престилка, а чайникът тъкмо започваше да свири. Тя намали пламъка и ми хвърли бърз безразличен поглед.
— Как предпочитате чая си, мистър Марлоу?
— Направо от чайника.
Облегнах се на стената и извадих цигара, колкото да въртя нещо между пръстите си. Взех да я мачкам, да я стискам, счупих я на две и изтървах едната половинка на пода. Наведох се и я вдигнах. Направих от двете половинки малко топче.
Тя приготви чая.
— Аз го пия със сметана и захар — каза през рамо. — Странно нали, при положение, че кафето го пия черно, без захар. Чай се научих да пия в Англия. Тогава вместо захар слагахме захарин. А когато избухна войната, и сметана вече нямаше, естествено.
— Живели сте в Англия?
— Работех. И войната изкарах там. Срещнах един мъж — впрочем за него вече ви разказах.