Усети, че мадам се разтревожи и първоначалната й радост, че видението й се беше сбъднало, се стопи. Отсъствието на Картър не беше нещо хубаво и Емили се засрами от реакцията си.
В стаята беше топло и мадам започна да разкопчава палтото си.
— О, щях да забравя — тя пъхна ръка в джоба си. — Това да е на някого?
— Пръстенът ми! — извика Сара. Тя отиде до бюрото да си го вземе. — О, благодаря, мадам. Къде го намерихте?
— На пода — отговори учителката. — Сигурно е паднал от пръста ти и се е търкулнал. По-добре го дай да го стеснят, за да не го изгубиш, Сара.
— Добре — каза Сара и се върна на чина си. Тя не погледна Емили, докато минаваше край нея, но Емили потъна в стола си. Значи пръстенът се появи. Беше познала. Той обаче не беше в джоба на Сара.
Но, чакайте… Какво всъщност беше видяла? Как Сара пъха ръка в джоба си? Не. Само, че пръстенът се намира в джоб. Това също се оказа вярно. Просто не беше в джоба, в който мислеше, че е. В известен смисъл се беше оказала права, но не беше разбрала добре видението.
Това не я накара да се почувства по-добре. Имаше видения. И какво? Не знаеше какво означаваха. Какъв беше смисълът да имаш дарба, ако не я разбираш?
До края на часовете не й се явиха повече видения и настроението й не се подобри. Още повече, че се прибра с необичайно голямо количество домашно.
Поне домашното изискваше пълното й внимание и тя нямаше време да мисли за майка си и за часа й при фризьора. Когато обаче чу вратата да се отваря и майка й извика: „Прибрах се!“, споменът за видението се върна. Емили забърза към дневната.
Майка й тъкмо събличаше палтото си.
— Здрасти, скъпа. Как беше днес?
Когато Емили не отговори веднага, майка й повтори въпроса.
— Ем? Хубав ли беше денят ти?
— Ъмм, да. Хубав беше. Съжалявам. Гледах косата ти.
Майка й побутна добре оформените меки къдрици.
— Харесва ли ти?
Емили кимна.
— Тони се е справил добре.
— Всъщност Тони трябваше спешно да се прибере и ме подстрига Лорън. Какво ще вечеряме? — тя мина покрай Емили и влезе в кухнята.
Емили не можеше да мисли за вечерята — съзнанието й се въртеше около поредното неточно видение, което бе имала. То не се беше сбъднало, защото Тони го нямаше и друг фризьор беше подстригал майка й? Нима следващото ходене при Тони щеше да бъде катастрофално? Или видението не беше истинско?
Почувства се ужасно потисната. Този талант можеше да бъде толкова ценен, толкова полезен. Много хора биха искали да имат нейната дарба и биха могли да направят прекрасни неща с нея.
В нейните непохватни ръце обаче — не, в нейния непохватен мозък — дарбата беше абсолютно безполезна.
2
Емили усети разтревожения поглед на майка си от другата страна на масата.
— Емили, добре ли си? Не ядеш.
Майка й беше права. А чинията пред нея беше пълна с любимите й макарони със сирене.
— Не съм много гладна — отвърна Емили, но все пак набучи макарони на вилицата.
Майка й все още беше притеснена. „Наистина ме обича“, помисли си Емили, и за майка проявява доста голямо разбиране. Поне за повечето неща. — Мамо? — започна Емили, но смелостта й се изпари.
Майка й въздъхна.
— Пак имаш видения, нали? — това не беше въпрос, но Емили все пак отговори. Тя отчаяно искаше да поговори с някого.
— Нещо такова.
— Говориш ли за тези неща в… специалните часове? Учителката не ти ли помага да… се справиш с проблема?
Така майка й възприемаше дарбата й — като проблем. Когато помолиха Емили да посещава часовете, мадам беше обяснила на майка й, че идеята е учениците да се научат да канализират и контролират уменията си. Някак си обаче майка й беше останала с убеждението, че целта е да помогнат на децата да се отърват от заблудите си.
— Говорим за дарбите си — отвърна Емили, наблягайки на думата. — Обсъждаме как да ги развиваме и как да се възползваме от тях.
Както обикновено, майка й не чу нищо.
— Ем, скъпа… Ако онази мадам не ти помага, може би трябва да започнеш отново да ходиш при доктор Макъл.
Емили потръпна. Преди две години майка й я беше завела на психолог. Той се беше отнесъл към нея като към шестгодишно дете с въображаем приятел и беше заключил, че виденията й са плод на прекалено силно развито въображение. Не, доктор Макъл не можеше да й помогне.