В главата ми нещо прещрака. А устните ми сами прошепнаха три думи:
— Огледало на света…
— Огледало… — повтори като ехо Светлият. — Проклети да сте! Проклето да е всичко!
Прииска ми се да подметна ехидно, че проклятията са характерни за Тъмните, но се въздържах. И правилно постъпих. Аурата на Антон бушуваше в яркочервено и лилаво. Безспорно, аз бях по-силен от него, но… Изглежда, в момента Городецки го поддържаше някаква непонятна сила, която нямаше отношение нито към Светлината, нито към Мрака, но бе също толкова могъща. И не бях много сигурен какъв би бил изходът от евентуалната схватка.
Антон пусна яката на якето ми, обърна се и се отдалечи, промъквайки се между колите, без да обръща внимание на клаксоните и на проклятията, сипещи се зад едва спуснатите стъкла. Някъде съвсем наблизо завиха сирените на пътната полиция. „Остоженка“ беше абсолютно блокирана, само на отсрещното платно остана тънка пролука, в която трескаво, с псувни и бибипкане, се промъкваха един по един малобройните късметлии.
Погледнах часовника си. Оставаха ми петнайсет… всъщност не, вече четиринайсет минути, за да стигна до Университета. При това определено не можех да използвам транспортни магии.
Първо трябваше да проверя как е Шагрон.
Заобиколих нивата, чиято врата беше отворена, и се приближих до пострадалото BMW откъм страната на шофьора. Шагрон беше в безсъзнание, но още в първия миг на опасната ситуация машинално се бе сетил да сложи предпазна ципа и да се плъзне в Сумрака. И сега регенерираше като какавида, и лакомият Сумрак не можеше да му направи ншдо.
Щеше да оцелее. Щеше да се съвземе, при това достатъчно бързо. Най-вероятно в линейката, ако тя успееше да се промъкне през задръстването. Шагрон бе достатъчно силен маг, за да му навреди сериозно такава дреболия като автомобилна катастрофа.
В такъв случай довиждане, Шагрон. Мисля, че Инквизицията няма да има претенции към теб. Все пак, извънредни обстоятелства.
И в този момент зърнах своето спасение. Ловко лавиращо по самия край на пътното платно момче с мизерен оранжев мотопед. Ето за кого тези задръствания не са страшни…
И аз влязох в Сумрака.
В Сумрака мотопедът наподобяваше приказно гърбаво конче. Мъничко, с рогчета вместо волан и очи вместо фарове.
— Слизай — наредих на момчето.
То покорно се подчини.
Прескочих капака на бежов опел и хванах дръжките. Мотопедът предано бучеше на ниски обороти.
Е, напред. Момчето беше застинало като манекен на тротоара, стиснало здраво в ръце дадените му от мен долари. А аз натиснах здраво газта и след като едва не одрасках полираната врата на най-близката кола, започнах да се промъквам към края на задръстването, към Садовое кольцо.
Доста бързо се приспособих към малката хонда, която явно беше навикнала на топъл японски асфалт и в никакъв случай не на московска поледица. И успявах да лавирам между колите с достатъчно голяма лекота. Но виж, със скоростта на мотопеда нещата не бяха добре — едвам вдигаше трийсет. Разбрах, че няма да успея. Дори да захвърля хондата и да изтичам до най-близката станция на метрото, разстоянието между станция „Университетска“ и кулата, главната сграда на учебното заведение, си оставаше голямо. Разбира се, можех да замая главата на поредния шофьор на кола, но къде беше гаранцията, че ще се измъкнем от утринните задръствания? Смътно си спомнях, че проспектите в района на Университета са доста широки, но не бях абсолютно сигурен. А ако останех с хондата, щях да съхраня мобилността си на практика до целта. Но, от друга страна, си представях пътя само в общи линии. Уви, не съм московчанин. Можех ли да се надявам на сигурната помощ на вътрешния си помощник? Можех, разбира се. Но ако изведнъж ме подведеше тъкмо сега? В най-важния момент? Обикновено става точно така.
Вслушах се в себе си. В лицето ме удряше студен вятър, наситен с изгорели газове. Въздухът, който дишаше Москва…
Моят верен помощник очевидно спеше.
Подминах Садовое кольцо и метростанция „Парк на културата“, но когато пред мен се мярна сградата на станция „Фрунзенска“, реших да се спусна под земята. Принуден бях — времето ме притискаше.
Още не бях успял да стигна до стъпалата пред входа на метростанцията, а вече бяха успели да откраднат мотопеда. Кратко изгрухтяване на запалващия се двигател — и някой чевръсто подкара трудолюбивия и безотказен японски механизъм и го насочи към една от тихите странични улички. Ех, хора, хора… Светлите се притесняват за вас, бранят ви, грижат се, а вие както сте си били стадо, пак стадо ще си останете. Зверове без съвест и състрадание. Да избуташ някого с лакти, да откраднеш, да продадеш, да напълниш тумбака — пък после каквото ще да става. Колко е противно…