Просто прескочих рампите — в Сумрака, като невидима сянка. Нямах време да купувам билет за метрото и да го пъхам в процепа на магнитния пропуск. Нищо, държавата няма да обеднее.
И по ескалатора се спуснах, без да излизам от Сумрака. Скочих върху бавно пълзящата лента на парапета и се понесох надолу, едва успявайки да премествам краката си в лепкавата сива мъгла. Един влак тъкмо се канеше да потегли от перона. Докато се питах дали ми върши работа, вратите се затвориха. Е, нищо, това не беше пречка. Виж, идеята да тръгна в посока към центъра изобщо не ме привличаше.
Скочих във влака направо през вратата, в Сумрака. Леко поразбутах изумените пътници и се появих сред тях сякаш от нищото.
— Оу! — каза някой.
— Кажете, това Москва ли е? — изтърсих аз, кой знае защо. Може би от глупавото желание да върша детински лудории.
Никой не ми отговори. Е, добре. Затова пък свободното място около мен определено се разшири. Хванах се за една от дръжките и затворих очи.
„Спортна“. Затворената „Воробьевы горы“ — влакът едва пълзеше. В процепите между хлабаво закрепените метални щитове постоянно се мяркаха електрически светлинки и се лееше сивият отблясък на настъпващото утро. Вече се съмваше…
Най-накрая — „Университетска“. Ескалатор, дълъг и претъпкан. Отново щеше да се наложи да чакам. Край, закъснях.
Горе беше почти светло. Окончателно осъзнал, че няма да стигна за началото на заседанието, аз изведнъж съвсем се успокоих и престанах да бързам. Съвсем. Извадих от джоба слушалките, пуснах плеъра с диска на Антон Городецки и тръгнах да си хвана някоя преминаваща кола.
— Часът настана — обяви тихо Инквизиторът. — Всеки, който не е успял да стигне навреме, ще отговаря по-късно с цялата строгост на Договора.
Присъстващите се изправиха на крака. И Тъмните, и Светлите. И сътрудниците на Патрулите, и съдиите. И Хесер, и Завулон, за когото всички мислеха, че не е в Москва. И Инквизиторът Максим, и двамата Инквизитори-наблюдатели, облечени в сиви тоги. Всички, които се бяха събрали в главната кула на Московския университет. Малкото помещение с петоъгълна форма на невидимия сумрачен етаж се издигаше над Музея на Земята и служеше изключително и само за редките заседания на Трибунала на Инквизицията. В следвоенните години доста често се строяха сумрачни помещения — излизаше по-евтино, отколкото постоянното противодействие срещу КГБ и милицията, които постоянно си пъхаха носа където не им е работа. Прекрасно се виждаше как на хоризонта на изток се надига аленото сияние на изгрева и с всяка изминала минута избледняват фееричните отблясъци, все още танцуващи по сградата на МГУ след концерта на Жан-Мишел Жар в рамките на московския юбилей. Различните щяха да виждат още дълго време следите от лазерния спектакъл, дори без да влизат в Сумрака, където цветовете избледняват и изчезват. Прекалено много хора бяха гледали възхитено яркото представление, изливайки емоциите си в него.
Максим, облечен в обикновен делови костюм, а не с тога, както останалите Инквизитори, с махване с ръка разпъна в Сумрака сиво платно, изпъстрено с пламтящи червени букви. Трийсет гласа започнаха да четат напевно:
— Ние сме Различни. Ние служим на различни сили, но в Сумрака няма разлика между отсъствието на Светлина и отсъствието на Мрак…
Огромната страна и огромният град си нямаха никаква представа, че всички, които определят съдбата на Русия, днес са се събрали тук, а съвсем не в Кремъл. В занемарената тясна стаичка под самия връх на кулата на МГУ, където сред прахта са наредени столове, леки кресла и дори плажни шезлонги — кой каквото е успял да донесе. На никой не му трябваше маса — и нямаше такава.
Различните не си падат много по евтините ритуали — съдът е действие, а не спектакъл. Поради тази причина нямаше никакви мантии, перуки и покривки за маси. Само сивите тоги на наблюдателите, но никой вече не помнеше защо Инквизиторите носят понякога тези тоги.
— Ние ограничаваме своите права и своите закони. Ние сме Различни…
Червените букви на Договора пламтяха в полумрака, олицетворявайки Истината и Правосъдието. Гласовете звучаха:
— Ние сме Различни…
Трийсет гласа:
— Времето ще реши спора ни вместо нас.
Договорът беше прочетен и започна самият Трибунал. По традиция първо се разглеждаха най-незначителните дела.
Съдията, един от облечените с тоги Инквизитори, както си седеше на въртящото се кресло, без никаква тържественост, с напълно спокоен тон обяви:
— Първо дело. Бракониерство от страна на Тъмните. Доведете виновната.