Стоях и чаках. Антон ме гледаше, сякаш размишлявайки, и също чакаше.
След известно забавяне натиснах бутона и вратите на асансьора се затвориха. Започнах да се издигам нагоре. Но не директно към последния етаж, а някъде на около две трети от височината на сградата. Оказа се, че е възможно да се кача още по-нагоре единствено с друг асансьор, който работи изключително само на горните етажи. А дотам, където исках да отида, водеше единствено широко мраморно стълбище със стари петна от хоросан по стъпалата. Стълбището се изкачваше към врата, отворена в Сумрака, но естествено, със сигурност заключена в нормалния свят.
Точно преди стълбището песента на „Пикник“ свърши и случайният избор на плеъра се спря върху следващата мелодия:
Преди бях слушал тази песен на „Наутилус“ разсеяно, но сега тя изведнъж пробуди нещо в душата ми. Докато се изкачвах към заключената врата и влизах в Сумрака, аз пеех заедно с Бутусов:
Всеки Различен можеше да чуе мен и Бутусов, въпреки че реалният звук се чуваше единствено в миниатюрните слушалки и само на крачка от мен вече ставаше напълно неразличим.
Влязохме заедно в помещението, в което заседаваше Трибуналът. Аз и падналият ангел.
Хесер. Завулон. Инквизиторът Максим. Тъмните, с които в последните дни ми се беше налагало и да пия кафе, и да разговарям: Едгар, Юрий, Коля. Ана Тихоновна… Светлите, с които в последно време ми се беше налагало хем да се сражавам, хем да водя словесни двубои на границата на сблъсъка: Иля, Гарик, Толик, върколакът-мечок. Непознати Различни, също Тъмни и Светли, при това някои от тях явно нямащи връзка с Патрулите. Двама с тоги — изглежда, Инквизитори.
И Светлата вълшебница с изкривено лице. Такива лица имат хората и Различните, на които са отнели някой близък.
А после нещо ме повлече неудържимо нагоре, по призрачните стъпала, към върха на тайнствената пирамида, по която се изкачвах през цялото време и на практика в същия момент двамата с тогите отмениха забраната върху висшата магия. И Светлата запокити към мен същия този облак, готов да се пръсне и взриви всеки момент. Концентрирана сила, пред която мегатонните заряди бледнеят и изглеждат незначителни.
Времето спря.
А аз разбрах всичко. Всичко, което се бе случило до момента, всичко, което се случваше сега и всичко, което щеше да се случи в близко бъдеще. Разбрах и преглътнах буцата, появила се в гърлото ми.
Бях станал най-силният маг на Земята. Маг извън категория. Халиф за час… не, за миг… Единственият в тази поостаряла зала, който нямаше бъдеще.
Някои Различни нямат бъдеще…
Огледало! Аз бях само огледало. Огледало на света. Теглилка, хвърляна от Сумрака на везните, за да ги уравновеси, когато се наруши балансът между силите на Светлината и силите на Мрака.
На страната на Светлината се бе появила Велика вълшебница. На страната на Мрака не се бе появил толкова силен адепт. Светлината беше получила шанс да се разправи с Мрака веднъж завинаги.
Но няма Светлина без Мрак. И затова Сумракът е създал мен. Намерил е странен Различен, който така и не се е насочил към нито една от двете страни, Различен с девственочиста аура, за да я оцвети в Тъмно. Премахнал е предишната ми памет и ме е дарил със способността да отразявам и поглъщам чуждата сила. Колкото по-силно ме атакуват, толкова по-силен ставам. Скачам на поредното стъпало. А когато вече няма къде да скоча — значи съм достигнал върха, а по-нагоре са само вечността и Сумракът и вече няма нужда от Огледало. Защото Огледалото на свой ред става способно да наруши равновесието.
Очакваше ме Сумракът. Вечният Сумрак. Не знаех какво ще стане с тялото на Виталий Рогоза, доскоро Различен без съдба. Не знаех какво ще стане с неговата памет и личност, при всяко идване на Огледало нещата се развиват по различен начин. Знаех само, че този „аз“, който осъзна съществуването си в студения николаевски парк по пътя към влака за Москва, щеше да изчезне завинаги, ще се превърне в безплътна и безпомощна сянка, в призрачен обитател на Сумрака…