Както и Алишер, Светлият от Узбекистан, чийто баща беше убит преди година от Алиса.
А и Антон си имаше своите сметки с Дневния патрул и неговия шеф. Сметки, които, разбира се, нямаше да бъдат платени. Договорът ограничаваше действията и на двата Патрула, Инквизицията контролираше спазването му и единственият изход беше да се хвърлиш безразсъдно напред, предизвиквайки врага на дуел… Както беше постъпил например Игор. И какъв беше резултатът? Вещицата бе мъртва, но пък и самият маг беше на крачка от развъплътяването, очаквайки решението на Европейското бюро на Инквизицията. И не беше трудно да се отгатне какво ще бъде то…
Антон се изправи, кимна на приятелите си и тръгна към третия етаж, при шефа си.
Беше му тежко на душата, не го радваха наближаващите празници, които се очакваха на цялата планета така, сякаш числото 2000 можеше да промени нещо. А, честно казано, каква беше разликата?
Едва пред самата врата на кабинета Антон се почувства леко заинтригуван.
Много мощна магическа защита. Сградата на Нощния патрул и без това беше закрита за наблюдения, кабинетите на сътрудниците и залите за съвещания бяха екранирани допълнително. Но днес, изглежда, Хесер беше положил доста допълнителни усилия за осигуряване на конфиденциалност: въздухът в коридора беше тежък, неподвижен, наситен с енергия. И тази невидима стена отиваше някъде в Сумрака, значително по-далече, отколкото първите два слоя, достъпни на Антон.
Той влезе в кабинета и затвори добре вратата след себе си. Усети леко движение зад гърба си, където Силата се събираше, заздравявайки разкъсаната за миг защита.
— Сядай, Антоне — каза Хесер. И попита съвсем приятелски: — Чай, кафе?
— Благодаря, Борис Игнатиевич — отвърна Антон, назовавайки отново Хесер със светското му име. — Току-що пих.
— Халба бира? — предложи неочаквано Хесер.
Антон с усилие потисна желанието да разтърка очи или — което беше още по-подходящо за случая — да се ощипе по ръката. Хесер никога не се лишаваше от удоволствията в живота. Ходеше с младежта на дискотеки, флиртуваше с глуповати девойчета, а се случваше и да се усамоти с някоя за цялата нощ. Обичаше и да поседи на маса в ресторанта, отрупана с екзотични ястия, разкарвайки назад-напред сервитьорите и докарвайки до отчаяние готвачите с високите си кулинарни изисквания. Дори ходеше да се повесели със сътрудниците си на бира с пушена риба, водка с кисели краставички или винце с плодове.
Едно нещо обаче, съвсем не беше присъщо на Хесер — да устройва развлечения на работното място. Заради бутилката коняк, изпита от десетината сътрудници на аналитичния отдел по повод рождения ден на Юлечка, най-младата и любимата на всички вълшебница от Патрула, провинилите се бяха наказани с наистина гениална изобретателност. Не ги спаси дори застъпничеството на Олга, която беше взела участие в празненството заедно с останалите. За всеки беше измислено индивидуално наказание, и то такова, че да е максимално обидно. Юлечка, например, беше принудена цяла седмица вместо да стои в офиса на Патрула, да ходи на училище с връстниците си, да яде сладолед в сладкарницата заедно със съученичките си, и да ходи на кино и дискотека със съучениците си. Когато се върна обратно в офиса на Патрула, тя кипеше от възмущение и дълго време повтаряше: „Господи, ако знаехте колко са тъпи всички! Мразя ги!“.
За това „мразя“, между другото, тя получи още един ден наказание. И беше принудена да води дълъг разговор с Хесер на тема: „Може ли Светла вълшебница да изпитва негативни чувства към хората“…
Така че сега Антон стоеше пред Хесер, вече наведен над креслото, но втрещен и забравил за сядането.
— Седни, седни — не пропусна да му напомни Хесер. — Какво стърчиш? Та ще пиеш ли бира?
— Май не е подходящият сезон — отвърна Антон, кимайки към прозореца. Навън валеше сняг на едри парцали. Същинска коледна виелица. — Не е подходящият сезон… а и не е подходящото място?
Неочаквано за него последното изречение се получи по-скоро въпросително.
Хесер се замисли за миг:
— Да, можехме да отидем на някое по-забавно място — изрече той с нотка на интерес в гласа. — Например, в едно кафе на северозапад, където се събират стоматолозите. Представяш ли си? Любимото място на московските зъбари. А има и една пицария на Белоруска, но там е гадно…
— Борис Игнатиевич — не се стърпя Антон, — откъде ги изравяте постоянно тези заведения? Ресторант на скиорите, бар на лесбийките, закусвалня на санитарите, пелменна на филателистите…